Сан Антонио: Торта рунтавелка

— Разбирам — кимам аз.

Орачът на ливади поклаща глава:

— Чудна работа, трябва да ме е страх от вас след онова, което си позволих с госпожицата, а ето че ви се доверих изцяло…

— Следваш инстинкта си — обяснявам му. — Значи си добро момче. Ще ти дам нещо за писане и ти ще ми драснеш всички данни за себе си и за братока. Ще напишеш каквото си спомняш, и ще ми доставиш по най-бързия начин писмата, които ти е пратил от Щатите. Става ли?

— Не знам как да ви благодаря, господин комисар.

— Щом не знаеш, не ми благодари!

Така се разделяме. Мари-Мари вика:

— Ти май ще се захванеш с този случай…

— Не си ли съгласна?

— Мисля, че ще си загубиш времето. Тия братя не ми вдъхват много доверие. Единият — гангстер, другият — глава на семейство, пък дрънка глупости на жените по кафенетата… Човек може с нещо по-смислено да си запълва живота.

Мръщи се. Не й се хареса толкова, че поканих на масата тоя… Маноло (Маноло дела Рока се казва, така пише на листчето, което ми остави). За да сменя темата, й казвам:

— Добре, любов моя, кога ще се оженим?

Вземам ръката й и я поднасям към устните си. От съседната маса Серж Вазелини вдига палец, за да ми покаже, че намира моето „завоевание“ за страхотно и ме поздравява.

— Хайде да не бързаме — въздъхва Мари-Мари.

Отряза ми главата! Тая пикла от най-крехка възраст е луда по мен и за друго не мечтае освен за венчило. И на ти сега, когато дойде време да се хвърляме в пропастта, дава заден ход! Причерня ми. Изстрелвам едно „Защо бе, Господи?“, както казваше баба ми. Това „Защо бе, Господи?“ не й излизаше от устата, за нея то значеше „Да ти тегля една“.

Но на моята муза не й мигва окото. Изчаква ме да изчерпам тиража, както казват в търговията с книги, и взема думата:

— За да бъда по-близо до теб, за да разбера живота ти, започнах работа, подобна на твоята, и тя ме увлече, Антоан. Сега знам как можеш да потънеш в едно разследване, до ушите да затънеш. Човек му се отдава изцяло. Ти беше прав, тази професия не е за женени хора. Трябва да си свободен, за да я вършиш добре. Но това не променя с нищо любовта ми към теб, великане мой. Нека все така да я изживяваме безостатъчно, с целите си души. Пък един ден, по-нататък, ще видим…

За малко да ме разплаче! На всичкото отгоре пред онова дупе Вазелини! Въздишам както чичо от улицата:

— Животът е скапан!

Защото сега ще ти кажа нещо на ухо и повече няма да говорим за това: животът е адски, ама адски скапан!

Честно, братските тревоги на вафлояда ми бяха през оная работа и сигурно покрай сантименталните разочарования щяха да потънат нейде из бездънните гънки на мозъка ми, ако не беше саркастичната забележка на Мари-Мари: „Ти май ще се захванеш с този случай…“ Както се сещаш, това ме нахъси! Шибна суетата ми. А суетата може да бъде извор на енергия.

В разкрития от Маноло жизнен пъп (както казва моят безстрашен асистент Берю се споменаваше и годината, в която закопчали братчето. Отидох в архивите, за да се запозная със случая. А той ясен като бял ден. Трима хубавци, единият Мигел дела Рока, прислушали една банка в Шестнайсети район точно когато товарели сухото в камионетка. Всичко било пипнато, с вътрешен човек. Добре, ама за лош късмет на тарикатите попадат на герой в лицето на един от охранителите. Момчето преди това се било подвизавало като наемник из Африка и било печено. Вдигнало кротко ръце като приятелчетата си, но изведнъж се проснало на земята, измъкнало желязото и запукало по бандюгите. Единият си получил куршумчето в бедрото. Ръката на другия, който притеснявал населението с автомат, била разкъсана от 9-милиметрова шикалка, а пък сеньор Мигел, като вдянал, че млякото се пресича, си плюл на петите. Обаче в Шестнайсети район тогава се случил ден на героизма и един шофьор го погнал с колата си, затиснал го към спрял камион и му счупил три ребра. Голям карък! Такава манджа не се забърква два пъти в живота на един бандит. Нали ти разправям, тоя ден имало парад на честните хора! Аз, както си ми е занаятът, записвам това-онова и за другите двама колежани.

Инспектор Ларишес, който разбира от новите ни компютри, си сяда на задника и след половин час ми носи улова си. Научавам, че Селестен Мьоние, улученият в ръката, е починал, докато бил на топло, но не от раняването, а от рак на белия дроб, който си го имал в момента на събитията. Третия бандюга, Совьор Коджапул, скоро след освобождаването му го прибрали отново, този път за трафик на крадени коли, и лежал още три години. Излязъл предсрочно за добро поведение и отворил кръчма в Сен Дьони. Вече бил на възраст и след толкова годинки на топло и толкова каскадьорства най-сетне мирясал.