Сан Антонио: Торта рунтавелка

— Разбирам.

— Та веднъж цъфна като лорд с един ролс. „Интересува ли те тая таратайка?“, пита. Има си хас! Видиш ли петролен шейх, да знаеш, че е готов макарите да му отрежат, за да кара ролс. Спазарихме се бързо, между нас мангизите бяха само колкото да не е без хич. Отварям по една бира, имах си хладилник в гаража, и сядаме да полеем случката. Голям купон си правехме при всяка среща с Циганина. Пийвахме по една-две, продължавахме в някой бар и завършвахме в бардака, където опъвахме една курветка. Той си падаше по къдравата торта и по кожената флейта, тъй че правехме тройка с кукличката. Тоя идиот успяваше и да пуска майтапи, докато я работеше! Държеше се в ръце при всички обстоятелства…

Размекнат от сладките спомени, той налива по още едно: този път голямо.

— Не ме карай да тръпна в предчувствия, Коджапул!

— Тръпнете, има защо! Както си сръбваме от нашето шампанско, портите на гаража хвръкват, защото в тях се забива с пълна газ един самосвал. От него скачат двама с пушкала и ги насочват, без да гъкнат. Злобни. После от кабината се смъква трети. Не прилича на човек, който се вози в камион: висок, строен, към петдесетгодишен, с костюм от черна алпака и бяла риза, очилата му със златни рамки и опушени стъкла. В какамангата съм отварял по някое криминале и тоя ми заприлича на герой на Джеймс Хадли Чейс, нали разбираш?

— Да, да, разбирам. Много е интересно. Давай!

— Идва тоя тежкар бавничко, докато ние зяпаме облаците под дулата на гаубиците. Заговаря. С американски акцент. „Дойдох да си прибера колата, която сте взели на заем.“ Двамата с Циганина зяпнахме. И симпатягата добавя: „За компенсация задръжте камиона.“ Усмихва се зад тъмните очила. После махва с ръка на горилите си. Единият от тях отива при Мигел, забива му пищова между лопатките и го бута към ролса: „Качвай се!“ Също като в американско черно-бяло криминале, нали разбираш?

Кимам. Всичко разбирам. Съвсем ясно си го представям. Совьор продължава:

— Набутаха се в ролса и отпратиха. Циганина ме погледна като за последно. Мислеше си, че е сгафил пред дебелосерковеца и сега ще го учат на добро държане. Вече се виждаше с две бонбончета в кратуната, а и аз така го виждах. После си рекох, че ако са мислили да го похарчат, щяха да сторят същото и с мен, нямаше да оставят жив свидетел да се мотае на воля… Както и да е, изчезнаха, а аз останах да се пуля като глупак пред моята издънена порта и пред разнебитения камион, вдигнат от някой строеж. Ама ми едно такова смръчкано заради аверчето. Добре, че на другия ден Циганина се обади. Кажи-речи нищо не каза. „Добре съм, вика. Не се впрягай, Марко, ще мина да се видим.“ Олекна ми. Не излезе съвсем по Хадли Чейс.

— Дойде ли да те види? — питам.

— Да, у дома, обаче мен ме нямаше. Приела го Мариза, дъщеря ми. Много бързал. Заръчал й да ми предаде, че с оня с ролса всичко било точно. Бил го пратил да свърши някаква работа и Мигел се оправил като змей. Американецът бил толкова доволен, че го взимал да бачка за него. Циганина явно си умирал от кеф. Щял да се пусне в международния бизнес, да зареже дребния занаят, да скочи на горно равнище и така нататък. Заминавал за Америка, още следващата седмица, някъде край Мисисипи. Щял да ми пише.

— Е, писа ли ти?

— Да, обаче мен точно тогава ме окошариха заради моето автолюбителство. Пратил ми картичка и дъщеря ми я пъхнала в рамката на огледалото, намерих я после, като излязох.

— Откъде беше пратена?

— От Америка.

— По-точно?

— Не помня. Но още е у дома. Ще ви трябва ли?

— Хубаво ще е да я видя.

Той си погледна часовника.

— Дъщеря ми се е прибрала, обаче аз не мога да мърдам оттук. Ако искате да минете, ще звънна на Мариза.

— Бива си те, готин. Мисля си, че ако не разплискваш супата, можеш да се надяваш на щастливи старини.

Той се ухилва.

— Моето девойче ми стегна юздите. Когато за последно ме изписаха, я заварих друга. Една такава пораснала, узряла, абе — жена. Майка й не е добре, тя върти всичко. Една сутрин ме притисна в банята, докато се бръснех, и ми вика: „Тате, да знаеш, искам да съм имала баща, преди някой ден да имам деца. Залите за свиждане не са най-доброто място да се порадваш на стареца си.“ И се разциври, мама му стара! Ама и аз. От тоя момент съм като сълза.

Подавам му ръка.

— Моите поздравления, Совьор. Имаш добра дъщеря, а и теб май си те бива, дърта муцуно!

Разделяме се. Забравям да си платя, но и той сигурно нямаше да ми вземе мангизите, както тръгнаха нещата между нас.