Сан Антонио: Торта рунтавелка

Слугата се усмихна накриво заради цигарата, която димеше в левия ъгъл на устните му.

— А кой ще играе ролята в крематориума? — попита той.

— Ти! — отговори жената.

Тя светкавично заби в ръката му иглата на мъничката спринцовка, която досега криеше в шепата си.

Човекът застина като парализиран, невярващ на очите си. Вцепени се, ченето му висна, очите му се изцъклиха.

Мъжът с голия торс грабна цигарата от устата на слугата и я хвърли в камината, където не гореше огън. Тя продължи да тлее в студената пепел. Здравенякът се тътна без звук. Жената беше готова и го бутна към леглото, щом видя, че очите му се подбелват. Жертвата се просна ничком напряко на мястото, освободено от предишния „мъртвец“. Краката останаха на килима, ритайки в последен гърч.

— Помогни ми да ти направя тоалета — каза жената. — Държа да си красив, когато дойдат господата от погребалното бюро.

Маноло си имаше номер с жените. Грубичък, но минаваше. Приближава се до някоя, заглежда я втренчено със съдбовно изражение и накрая отронва непринудено:

— Може ли да ви кажа нещо?

Впечатлени от този пламтящ поглед, от напрегнатото лице и сериозния тон, жените неизменно се съгласяваха. Тогава Маноло споделяше с нежелание, сякаш съобщаваше нещо, което е фатално неизбежно:

— Два часа ще ви паса ливадата, преди да забия в нея якия си кол.

Казваше го, все едно бе избран от някакви загадъчни сили за опасна и съдбовна мисия. Продължаваше да гледа жената, без да мига, без да навежда очи, като истински рицар на дълга в очакване на разпореждания.

Реакцията биваше два вида. Жената или се възмущаваше, или се разсмиваше. И едното, и другото бяха форми на самозащита срещу толкова необичайното словесно нападение. Най-напред се втрещяваха. Любезният тон и сдържаността на събеседника правеха още по-невероятни думите, които чуваха. Щом преодолееха първоначалното изумление, се проявяваше темпераментът на всяка. Възкликваха или: „Долен мръсник!“, или: „Хайде де!“ Нито по едното, нито по другото можеше да се съди дали играта е загубена или спечелена. В първия случай очите на Маноло се насълзяваха и той промълвяваше: „Знам, че е непростимо да ви говоря такива неща. Ама да не мислите, че е от добро…“ И си придаваше толкова съкрушен вид, събеседничката прочиташе на лицето му такова отчаяние, че най-неочаквано се изпълваше с чувство за вина.

Във втория случай, при смях, Маноло също изобразяваше дълбока меланхолия: „Добре, виждам, че ви е забавно, обаче не е това, което си мислите. О, Господи, не е!“ Усмивката на жената се стопяваше и тя, изпълнена със състрадание, пожелаваше да узнае какъв е „случаят“ на Маноло.

Чукаше много. Държеше си на думата и наистина се отдаваше до припадък на лудории с език. Е, не точно два часа по часовник, както обещаваше, но поне докато партньорката започнеше да го умолява да сменят стила, тъй че в крайна сметка неспазването на срока му се прощаваше.

Сдушихме се по следния начин. Бях си чукнал среща С Мари-Мари на терасата на „Фукет’с“.

Гледам, седи на един коктейл голд вод. Аз я отворих на това питие. Хареса й. Вкусът му зависи, разбира се, от фуража, който барманът ще ти натъпче, преди да ти го донесат: резенчета портокал и лимон, листа от мента, стрък керевиз, череша от сладко: можеш да преядеш! Във „Фукет’с“ сервират най-добрия голд вод в цял Париж.

Тя си смуква по малко през духалото. Не ме забелязва, защото зяпа на другата страна. Пристъпвам с песен в сърцето. Изведнъж някаква ръка ме сграбчва. Поглеждам петте пръста, впити в ръкава на дънковото ми яке. Ноктите са квадратни, кожата — бяла, на лунички. Вдигам очи от ръчицата към физиономията на нейния собственик и разпознавам Серж Вазелини, литературен директор на „Сапун в очите“, новия клюкарски седмичник, значи всяка седмица с нови дела, който плюе наляво и надясно. Политика, бизнес — няма мило, няма драго. Неговото вече не е смелост, а склонност към самоубийство. Вазелини винаги е проявявал двупосочно благоразположение към моята личност (защото е такъв педал, че може да шашне и английски депутат). Разправя, че с него сме били от една боя поради общия ни антиконформизъм. Но аз, кой знае защо, усещам известни нюанси помежду ни.

— Антоан! — шушне ми той. — Трябва да ни пишеш всяка седмица по една сатирична колонка. Петнайсет реда, съчинени на коляно, разобличаващи човешката глупост.

— За да разоблича човешката глупост, Серджо — отвръщам му, — ми трябват не петнайсет реда, а двайсет тома, колкото Енциклопедия Британика.