Сан Антонио - Торта рунтавелка

— Дебаркирайте! — казва ни арабинът.

Подчиняваме се. Стъпили веднъж на борда, нашите придружители губят интерес към нас. Поема ни екипажът на 8Иуег 8Ьагк [???], чаровни юноши с мутри на колачи. Тръгваме по тесни коридори. Татуираният пират, който върви отпред, се спира пред желязна врата, чието резе се затяга с огромен винт. Той го завърта и я отваря пред някакъв тъмен килер, който смърди на топла смазка. Бутат ни вътре без особени грубости и хлопват тежката порта. Пълен мрак. Представяш си, нали, няма нужда да описвам тръпките, които те побиват.

— Като плъхове, мамка му! — ръмжи Совьор. — Не трябваше да те слушам, ами да контраатакувам преди отплаването.

Пристъпвам напред с протегнати ръце. В такива случаи пръстите ти стават очи. Напипвам метална стена, кръгли главички на нитове. Карам по нея. След четири малки крачки прав ъгъл. Още четири крачки, нов завой. С една дума кутия. Желязна кутия, подът също е от ламарина, но гофрирана. Никаква седалка, никакъв предмет, нищо! Гладки повърхности с пъпките на нитовете. Жегата е тропическа, въздухът — рядък. Сядам и опирам гръб до стената… Победен.

Да, правилно четеш, мухъл: по-беден. По-беден от всичко!

— Да бяхме си останали да си пием мастиката в твоето кръчме, рязан.

— По-добре да мислим за друго — съветва като познавач на затворените пространства.

Знае ги той тия работи.

— Прав си — признавам. — Забеляза ли татуировката на моряка, който отвори вратата? От рамото до лакътя. Сирена. Щом оня издуе бицепс, забременява.

— И какво? — пита Коджапул.

— Нали ме посъветва да мисля за друго!

Чувам, че и той сяда с пъшкане. Той все така си говори, с „ф“ вместо „с“, но аз се отказвам да транскрибирам тук тази моментна аномалия, защото няма нищо по-смешно от авторите (от миналия век повечето са такива), които се опитват да предадат акцентите, пелтеченето, даже накуцването!

— Какво излиза — казва той, — полицията ни предаде на Черния картел?

— Черно на бяло.

— Какъв е тоя кораб според теб?

— Яхтата на някой от шефовете на организацията.

— Какво очакват от нас?

— Да изпеем каквото знаем.

— И какво ще правим?

— Ще пеем.

— Така ли смяташ?

— Защо да крием какво сме открили? Техните далавери не са наша работа. Нас ни интересуваше да намерим Мигел дела Рока, а открихме една разтопена люспа от желязото, заседнало в гръбначния му стълб.

— И ти какво си мислиш, че като снесем кротко всичко, ще ни проводят по живо, по здраво?

— Разбира се — хиля се. — И дори ще ни отпуснат пенсии като на вдовици от войната.

— А защо ни набутаха в тоя железен сандък?

— Подгряват ни.

— И докога?

— Може би до края на купона. Извинявай, че не ти отговарям с присъщата ми увереност, но батериите на моята кристална топка започват да сдават.

Минава доста време и Совьор заявява:

— Съжалявам, че те насадих на тия яйца, ченге. Искам да ти кажа мерси, докато още мога. Свалям ти шапка! Ти си голям мъж!

Приятно е да го чуеш дори когато береш душа в зандана. Коджапул добавя със замечтан глас, изпълнен със съжаление:

— Ако вместо ченге беше станал наш човек, щеше да направиш страхотна кариера!

— И ти, приятел, ако беше постъпил в полицията, вместо да обираш банки, сега да си бригаден генерал в пенсия!

Ярка светлина. Гласове.

Стряскам се и се изтръгвам от тежкия като олово сън, в който заменях суровата действителност за още по-отблъскващи кошмари.

Вратата се отваря. Мигам срещу светлината. Двама пирати с бели фланелки, на които със заврънкулки е изписано името на проклетото корито. Единият е тарикатът с татуираната сирена (сигурно са му я правили в Англия, защото прилича на госпожа Тачър). Той казва:

— Stand up! (което във ВСИЧКИ българско-английски речници и дори във френските филми значи „стани“).

Изправяме се. При това движение задръстеният Совьор, почетен гангстер за сватби и банкети из комплексите, изпуска пистолета си. Татуираният го прибира и го тика в колана си. Тръгваме. В края на коридора влизаме в асансьор, който ни качва една палуба нагоре. Кратък път и сме пред друга врата, която обаче не се отваря с корабно кормило като трезор на модерна банка. И влизаме в най-откаченото, най-невъобразимото място, което ми било писано да видя. Толкова е неописуемо, че не знам от кой край да захвана описанието, което обаче е абсолютно необходимо, почитаеми читателю, за да можеш по-нататък да проследиш с отпуснатия ти мизерен коефициент на интелигентност продължението на драматичните събития.