Вахтанг Ананян - Пленници на Барсовата клисура

— А вие забелязахте ли как козите се спират и гледат назад? Разбрахте ли защо? — попита Ашот. Децата мълчаха.

— Сигурно си почиват. Изкачването е било толкова трудно — предположи Шушик.

Каква трудност е това за дивите кози! Стига да поискат, и в миг ще се озоват на онази страна на планината. Козлите се спираха само за да видят дали ги следват козите.

— Да, да, майките на козлетата… — додаде с разбиране Шушик.

— Браво, точно така! Ето на, да не сте казвали, че като са животни, нямат сърце — рече Ашот с тон на човек, добре запознат с тайните на природата.

— Не сърце — поправи го Шушик, — а инстинкт…

— Аз казвам сърце, ти можеш да разбираш инстинкт, твоя работа.

Скачайки от камък на камък, козите бягаха към скалите, които заобикаляха клисурата от изток. Те ту изчезваха в гънките на нарязания от пукнатини склон, ту като едва забележими сиви петна се мяркаха по тесните, също сиви пътечки.

Като видяха, че никой не ги гони, животните се успокоиха, започнаха да хрупат тревичка и само от време на време предпазливо се оглеждаха дали не ги заплашва някаква опасност от тези неканени гости. Но изведнъж те побягнаха и се скриха на отвъдната страна на склона.

— Какво толкова ги изплаши? — учуди се Ашот. — А вие не видяхте ли? Не забелязахте ли как нещо ръждиво се провря там между камъните? като показваше в далечината, измърмори Саркис; от страх той едва си мърдаше езика.

Но колкото и да се взираха, освен мрачните сиви скали децата нищо друго не видяха.

На момчето взеха да му се явяват видения — подигравателно каза Гагик. — Това трябва да е от прекалена смелост… Понякога се случва и такова нещо на смелчаците.

Но Ашот не подкрепи шегата. Той продължаваше да мисли: какво всъщност беше довели козите до такова паническо състояние? В клисурата няма нито вълци, нито ловци… И тогава пак си спомни козела, който му беше отнесъл шапката. „Той не се изплаши от нас… Нещо друго го разтревожи.“

След изчезването на козите вълнението, което беше обхванало децата, се уталожи.

— Е, да продължим — каза Ашот, като не намери отговор на своите въпроси, и се заизкачва по тясната пътечка към върха на планината.

Децата вървяха мълчаливо и все още мислеха за грациозните животни, които току-що се бяха скрили от погледа им.

Гагик се спря и изтри с длан мокрото си чело. И той като всички дишаше тежко.

— Не е ли вярно, Ашот, че да слизаш е много по-лесно, отколкото да се изкачваш? — попита сериозно той.

— Е-ex, ти!… А кой преди малко се перчеше? — усмихна се Ашот. Но като погледна слънцето, реши, че трябва да се връщат. Добре, вече превали пладне. Да слизаме…

Гагик скоро беше принуден да признае, че по тези скалисти места и да се слиза май е не по-малко трудно. Пълничките му крака го боляха, а ходилата му горяха.

Децата се спряха до голямата дупка, която се чернееше под скалите. Това беше вход за дълбока тъмна пещера. Изглежда, че от нея някога е текла вода, която бе изровила тук нещо като корито и бе огладила камъните.

— Напролет оттук сигурно изтича извор — побърза да изкаже мнението си Гагик.

— Хубав извор! Я виж какво широко корито — замислено каза Ашот. — Също като речно…

И подът на пещерата беше. целият изровен от водата, а камъните — огладени като на морския бряг.

— Нищо не разбирам — поклати глава Ашот.

Едва забележима усмивка премина по устните на Саркис. Тя сякаш казваше: „Ех, ти! А пък се смяташ за голям естественик! Ха обясни де!“

— Змия, змия! — изведнъж извика ужасена Шушик. И наистина увила опашка около храста, който стърчеше от скалата над входа на пещерата, висеше сива страшна змия — гюрза — с късо тяло и плоска глава.

— С камъни, с камъни!… — завикаха в хор децата.

Те, жители на Араратската долина, знаеха, че гюрзата е най-отровната от местните змии. Всяка година в селото умираха по няколко животни от нейните ухапвания. Затова страхът и възбудата, които обхванаха децата, бяха лесно обясними.

С няколко камъка те събориха змията от скалата и я доубиха.

— Погледнете — каза Ашот, — дори очите й са покрити с кожица. Ето защо змиите не виждат добре.

— Как!? Нима нямат клепачи? Нима не мигат? — учуди се Шушик.

— Не, не мигат. Затова и погледът им е такъв студен, стъклен. Колко хубаво стана, че намерихме гюрза! Ще подарим кожата й на училищния музей… Ай, какви са тези кости? — И Ашот повдигна няколко кости от пътеката. Но тутакси ги хвърли настрана и каза: — Глупости! Кости от дива коза. — И пак тръгна напред.