Вахтанг Ананян - Пленници на Барсовата клисура

Горещо е в Араратската долина. Толкова е горещо, че около пладне въздухът става тежък и гъст като мъгла.

Суха мараня тегне над земята. Всичко живо се крие от палещото слънце. Крилатите същества отлитат в далечни прохладни места, а безкрилите се крият в гънките на земята. И змиите дори изпълзяват в планината — „отиват на курорт“. Съхне всичко, до което не стига вода. Само камилските тръни единствени стърчат сред оголената пустиня в подножието на Малък Арарат, а и тук-там се виждат храсти пелин. Те изпълват въздуха с приятно възгорчиво ухание.

Мъртва тишина цари в тази равнина, разположена далеч от населено място. Тук още не са дошли водите на Раздан 1 1 Раздан — географско име на река Зангу. , не са дошли и машините, и хората — нашите хора, способни да превръщат пустините в градини.

Но ето че в часа, когато южното слънце се готви сякаш да изпепели земята, а на небето не се вижда нито едно облаче, изведнъж от планините, надвиснали над равнината, с бучене и грохот се спуща 6yeн воден поток.

Подобно на разярен дракон от приказките, той извива гръб, реве, смита от скалите камъни и пръст, камилски тръни и трева и буйно се носи надолу към Араратската долина. Пресича я, нахлува в Аракс, размътва бистрите му води и с тях заедно препуска към морето

Къде извира, откъде се носи този загадъчен поток? Ето вече цели две седмици, откакто не е паднала капчица дъжд от небето, а по планините наоколо не е останала и шепа сняг. Откъде ли ще е този необикновен поток в един такъв опален от слънцето край, закопнял за влага?

Смутен, пътникът спира пред тази водна стихия, преградила изневиделица пътя му. А тя се появява като призрак и пак така внезапно изчезва.

Не минават няколко минути и от празното корито, по което е профучал мътният поток, се издига само лека пара. Камъните пак изсъхват и в природата настъпва такава тишина, такъв покой, сякаш нищо не е било.

Стои пътникът и поклаща изумено глава. Той е смаян, дори го обзема страх. И си задава въпроса, над който столетия наред напразно се е мъчило населението на Араратската долина: „Какъв е този чуден поток? Откъде се взе в този безоблачен, светъл и зноен ден?!“

Тази загадка сигурно така и щеше да си остане неразрешена, ако съвсем неотдавна, на 6 ноември 1953 година, не бяха излезли от село Айкецор в планината няколко ученика, за да навестят подшефните си телета във фермата на колхоза.

И наистина всичко произлезе от пощенската кутия. Ако този ден Мурад, пощенският раздавач в село Айкецор, не беше я донесъл във фермата, нямаше да възникне никакво недоразумение, а и тази повест не би била написана. Но не бива все пак да говорим за всичко предварително! Бедата често идва оттам, откъдето съвсем не я очакваш. А и как можеше Мурад да не донесе пощенска кутия в тази ферма, разположена нейде си сред планините? Във всички други ферми на района вече бяха окачени такива кутии. Няма айкецорската да се влачи на опашката я! А и овчарите в Айкецор станаха толкова грамотни, че вече изпращат дописки в републиканските вестници. И колко писма само пишат на животновъдите от Шаумянски район — споделят опита си! Ами писмата до близките? Не, без пощенска кутия не може…

И ето така стана, че Мурад, жив и пъргав старец, без да мисли за каквито и да било последствия, домъкна от село във фермата новичка пощенска кутия, лъскава от прясната небесносиня боя, и я закова на стената на един обор.

Закова я, отдръпна се една-две крачки, сложи ръце на кръста, погледна гордо и заяви:

— Отсега нататък не бива да се изпращат никакви писма по никого в селото! По никого! В какъв век живеем ние с вас?… Пускайте писмата в кутията. Изпращачът — ще изпрати, раздавачът — ще предаде, получателят — ще получи. Както в града!

Мурад отвори чантата си и започна да продава на работниците листи за писма, пликове и марки.

А от другата страна на обора, на брега на ручея, който течеше през фермата, няколко ученика седяха под сянката на дивата круша с вече пожълтели и започнали да капят листа. С камиона, изпратен от колхоза за мляко, те бяха пристигнали тук предния ден, за да обиколят телетата, над които техният пионерски отряд беше поел шефство. Децата си бяха взели учебниците и сега, седнали под крушата, повтаряха урока си по география.