Вахтанг Ананян - Пленници на Барсовата клисура

Овчарчето обичаше да се показва в село с тази кюрдска национална премяна. То единствено се обличаше така в Айкецор и му беше приятно, че всички го гледат.

— Чудесно! — зарадва се Гагик. — Да вървим заедно!

Пътят изведе децата от клисурата на билото на планинския хребет, който се спускаше към Араратската долина. Хоризонтът стана изведнъж много широк.

Децата погледнаха назад и далече в клисурата, там, където се съединяваха двете луди планински рекички, видяха червените покриви на новите постройки на кравефермата.

Тук клисурата беше толкова тясна, че когато от извисените до небето върхове се откъснеше камък, той се търкаляше с трополене надолу чак до оборите на фермата и се спираше едва след като се удареше о някоя стена. Планинските склонове, които се издигат от зимовищата нагоре към покритите със сняг хребети, са голи, сиви, обгорени от слънцето. По-надолу, до самата Араратска долина, растителността е още по-бедна. А още по-ниско планините се сменят от редица голи хълмове. Само по бреговете на ручеите, които текат между тези хълмове, се появяват някои признаци на живот — градини и посеви. Всичко останало е камънак, гъмжащ от змии.

Ала погледнеш ли по-надалеч от тези хълмове, към долината на река Аракс, всичко гали окото, радва сърцето.

От Джулфа, където Аракс навлиза в каменисти дълбоки дефилета, та чак до Октемберянските хълмове — в едно разстояние може би на двеста и петдесет километра — долината е покрита с градини, лозя, плантации с „бяло злато“. А от другата страна на долината, до облаците, та дори и над облаците — чак до небесната синева — се издигат величествените върхове на двата Арарата — Голям и Малък. Техните склонове са облечени в сърмени премени, а главите им са покрити с белоснежни калпаци.

Децата замряха, поразени от чудния пейзаж. А влюбеният в природата Ашот сякаш съвсем беше забравил и себе си, и другите.

Но ето че се опомни, обърна се към другарите си и каза както винаги сериозно и твърдо:

— Да се върнем в такъв ден на село, значи много да загубим. Хайде да се отклоним малко встрани. Ще ви заведа при дивите кози.

— От тези думи никак не мирише на шишкебап, Ашот. Нали нямаш пушка — възрази Гагик.

— Ти пък като си рекъл — „шишкебап, та шишкебап“!… Човек ще помисли, че наистина си някой лакомник. А погледнете само шията му — същинска дръжка на круша! — усмихна се Ашот. — Да идем просто така, да погледаме скалите, козите…

— Те тебе чакат — недружелюбно се обади Саркис. — Лежат с вързани крака. Я по-добре да си идем на село, да се повеселим на празника…

Но Ашот настояваше:

— Вече е късно, за манифестацията и без това няма да стигнем. А зад ей този гребен, вдясно от нас, е Барсовата клисура. Ама да знаете какво нещо е. Истински развъдник на кози. Колко пещери има само и всяка пещера е цяла кошара за кози! По стръмния склон на скалите минава тясна пътечка. Тя води надолу и по нея козите слизат в клисурата. Там те се крият в пещерите. Сигурни места — дори и вълк не може да припари.

— А ти ходил ли си? — с недоверие попита Саркис.

— Аз ли? Защо да лъжа? И аз не съм ходил — баща ми не даде. Но от върха гледах как той и другарите му вървяха по тази пътека… Да идем, а? Един час път е само. Ще видите чудесата на Барсовата клисура, ще има за какво да разказвате в село, а и в „Пионерска правда“ ще напишете. Всички ще научат какви смели деца има в Айкецор!…

— В „Пионерска правда“ ли? Да не искаш да се прославиш като Камо из цялата ни страна? — Шушик погледна изпитателно Ашот.

В ъгълчетата на мъничката и красива уста се криеше подигравателна усмивка, в очите и блеснаха лукави искрици.

Ашот се смути. Той беше честолюбив и не искаше другите да разберат това. Все пак се овладя и язвително забеляза:

— Виждам, че все за този Камо от Лъчиван бълнуваш. А с какво, кажи, ни надвишава той?

Ашот се издаде.

Той превъзхождаше другарите си и по способности, и по физическа сила, и по ловкост, а най-вече по безстрашието си. В училището го смятаха за най-добър естественик и единствен ловец. Всичко това беше направило момчето малко надменно и самонадеяно. Затова донякъде се дразнеше, че всички деца, и специално Шушик, говореха за Камо така възторжено и с такова подчертано уважение.

Какво беше то — благородна завист, ревност или някакво друго чувство, — и той самият не можеше да си даде сметка, но мечтите за подвиг, и то далеч по-смел от онзи, който беше извършил Камо, все по-настойчиво го завладяваха.