Вахтанг Ананян - Пленници на Барсовата клисура

„Ако това наистина са кости от дива коза, тогава кой ли ще я е разкъсал?“ — помисли си Шушик.

Почакай, Ашот — спря другаря си тя. — Ти грешиш. Тук навярно има вълци.

— Аз да греша?! — пламна Ашот. — Ти как мислиш, орелът не отмъква ли козлета?

Самоувереният му тон не се хареса на Саркис. Много му се щеше неговият „противник“ поне веднаж да сгреши в нещо. Той се върна, вдигна костите, хвърлени от Ашот, и рогата близо до тях и ядосано попита:

— Според тебе орел може ли да нападне такова животно?

Ясно беше, че костите са не от козле, а от голям козел.

Ашот се запъна. Нямаше какво да възрази.

— Сигурно е умрял — смутолеви най-после неохотно той.

Нo Саркис мълчаливо показа следи от зъби върху една кост.

Страхът упорито обземаше децата. Значи, тук, в клисурата, има някакъв звяр?…

— Глупости! Трябва да е нещо отдавнашно — престори се на безгрижен Ашот и като взе от ръцете на Саркис рогата, добави: — И тях ще подарим на кабинета по естествена история… А я колко охлюви и раковини има тук! Събирайте!

— Ашот, ами това какво е? — попита Шушик.

В ръцете й имаше раковина, голяма колкото длан. Ашот взе раковината, погледна я бегло и презрително я захвърли.

— Добър ръководител на млади природолюбители! — отново каза Саркис и вдигна раковината. — Тя е толкова ценна, а той я хвърля.

— Щом е толкова ценна, скрий си я в сандъка — ядоса се Ашот.

Саркис нищо не отвърна. „Какво да говоря с него! Не може да разбере, че щом тук, в тези скали, сме намерили морска раковина, това означава нещо…“

Децата се лутаха по склона и всяко се стараеше да намери нещо особено интересно, някаква рядкост. Ашот се натъкна на две огромни орлови крила и побърза да се похвали с находката си. Гагик намери камък с някакви лъскави люспици по него и уверяваше, че е попаднал на елмазени наноси. Шушик се радваше на раковинки и разни камъчета, а Хасо скришничко й даваше своите „трофеи“: голямо орлово перо, червена човка от яребица… От една пещера той изнесе и подаде на момичето цял букет. Цветята светеха на слънцето с всички багри, но не издаваха никаква миризма, защото бяха… от камък.

— Каменни цветя? Къде ги намери? — смая се Шушик.

Децата я наобиколиха. „Букетът“ минаваше от ръце на ръце и предизвикваше всеобщо учудване и възхищение.

След Хасо всички влязоха в една пещера и се спряха поразени: целият под беше сякаш постлан с пъстър килим. Широк и ярък слънчев лъч проникваше през дупка на свода и изумителният подземен свят на каменните цветя пламтеше и се преливаше във всички цветове на дъгата.

Децата гледаха с учудване и страх този свит, който им се струваше необясним, и се бояха дума да продумат, бояха се да шавнат.

Oт свода на пещерата се спущаха висулки, като ледените. Те също блестяха и светеха. От това този подземен дворец изглеждаше приказен.

Децата се опитаха да откъснат няколко цветчета, но не успяха те като че ли се бяха сраснали с каменните си листенца и стъбълца. А и лесно обяснимо! Тези „каменни цветя“ и „ледени висулки“ не бяха нищо друго освен сталактити и сталагмити, които обикновено се срещат във варовикови пещери. Водата се стича от свода на пещерата, като разтваря и отнася частици варовик, а после постепенно се изпарява. Варовикът остава, натрупва се и образува фантастични фигури.

На излизане от пещерата всички дълго мълчаха. Ашот, навел глава, вървеше замислен. Не искаше да признае дори пред себе си. че не разбира и не може да обясни видяното. и за да прикрие смущението си. той избяга шумно в дола.

— Мушмули! Мушмули!

Докато децата беряха сладки мушмули от ниското дърво, което откри Ашот, Хасо неспокойно се взираше в северните планински върхове, където се събираха облаци. Вдигнал глава, той пое въздух през носа си, като че ли по миризмата искаше да разбере нещо. А въздухът внезапно захладня. Жълтите листа по храстите почнаха жално да писукат, като осиротели птиченца. В предчувствие на нещо лошо овчарчето се осмели да подкани другарите си.

— По-бързо, по-бързо, вече е късно! — извика то. Но децата така се бяха увлекли в мушмулите, че не обърнаха внимание на предупрежденията на Хасо. А когато изядоха всичко по дръвчето, Ашот дори каза:

— Кой знае дали друг път ще дойдем в Барсовата клисура. Я да видим дали тук няма още — нещо.

Хасо погледна Бойнах, който тичаше неспокойно. За момчето беше ясно, че кучето със своя тънък инстинкт долавя промяната на времето. На пасищата Бойнах винаги беше барометърът на овчарчето. А и самият Хасо предчувствуваше, че приближава буря. Той предупреди още веднаж другарите си, но те продължаваха да се щурат по склоновете. Впечатленията бяха толкова много, че децата не забелязаха как свърши късият есенен ден и слънцето залезе зад Голям Арарат.