О. Хенри - Наивници в джунглата

— Ясно, и ти си се заразил, Били — казва Силвър. — Всички емигранти хващат тази болест. Ню Йорк все пак е по-голям от Литъл Рок или Европа и всеки пришелец се плаши от него. Но нищо, ще се оправиш. Нали ти казвам, понякога ми идва да напердаша тези хора, защото не ми изпращат всичките си пари в кошове за пране, напръскани с някакво дезинфекционно средство. Никак не ми се ще да ги гоня по улицата. Знаеш ли кои носят брилянти в този град? Жените на изнудвачите и булките на мошениците. Да препипаш нюйоркчанина, е по-лесно, отколкото да избродираш синя розичка на салфетка. Мене ме тревожи само едно: да не ми се изпомачкат пурите в джоба на жилетката, когато целият се натъпча с двайсетачки.

— Дай боже да си прав, Монти — казвам му, — но аз все пак предпочитам да си седя в Литъл Рок и да работя по на дребно. Дори при по-неплодородна година там винаги можеш да набереш няколко фермера и да ги накараш да се подпишат на бял лист в полза на построяването на нова поща, който после можеш да осребриш в местната банка за двеста долара. А тукашните хора имат, струва ми се, силно развит инстинкт за самосъхранение и стискане на кесията. Боя се, че ние с тебе не сме достатъчно добре подготвени за такава игра.

— Не се безпокой — казва Силвър. — Аз вече знам така добре колко струва този Лудоград, както знам, че Колумбийският университет не е в Колумбия. Та тук на четири преки от Бродуей живеят хора, които в живота си не са виждали друга сграда освен небостъргач. Един истински, жив, енергичен западняк трябва само за три месеца тук да се прояви достатъчно, за да си спечели било благоволението на Джеръм, било неприязънта на Лосън.

— Остави хиперболите — думам му аз, — ами кажи знаеш ли ти някакъв конкретен начин да подвием някой и друг долар от тукашното общество, без да става нужда да прибягваме до Армията на спасението или да припадаме пред прага на мис Хелън Гулд?

— Знам двайсет такива начина — казва Силвър. — С какъв капитал разполагаш, Били?

— Хиляда — отговарям аз.

— Аз имам хиляда и двеста — казва той. — Ще обединим капиталите си и ще започнем голям бизнес. Има толкова много възможности да спечелим милион, че просто се чудя откъде да започнем.

На другата сутрин Силвър ме посреща пред хотела един такъв тържествен и просто цъфти от удоволствие.

— Следобед ще се срещнем с Дж. И. Морган — уведомява ме той. — Имам един познат в хотела, който иска да ни запознае с него. Той е негов приятел. Казва, че Морган имал слабост към западняците.

— Виж, това е вече по-друго — казвам аз. — С удоволствие бих се запознал с господин Морган.

— Никак няма да ни навреди да завържем връзки с някои от финансовите крале — казва Силвър. — Знаеш ли, харесва ми това, че в Ню Йорк посрещат така радушно пришълците.

Познатият на Силвър се казваше Клайн. В три часа Клайн дойде в Силвъровата стая с приятеля си от Уолстрийт. Морган приличаше донякъде на портретите си. Левият му крак беше увит с пешкир и той ходеше с бастун.

— Господин Силвър и господин Пескъд — представи ни Клайн. — Струва ми се излишно — казва — да назовавам името на най-големия финансов…

— Остави тези работи, Клайн — казва господин Морган. — Приятно ми е да се запозная с вас, джентълмени; аз проявявам голям интерес към Запада. Доколкото разбрах от Клайн, вие сте от Литъл Рок. Струва ми се, че някъде из вашия край имам две-три железници. Ако някой от вас, момчета, иска да ударим един покер, аз…

— Моля ти се, Пиърпонт! — прекъсва го Клайн. — Не забравяй!

— Извинете, джентълмени — казва Морган, — но откакто ме хвана тази подагра, имам навика да поигравам карти с приятели, които ме навестяват у дома. Някой от вас да е срещал случайно Питърс Едноокия в Литъл Рок? Той живееше в Сиатъл, Ню Мексико.

Преди да успеем да отговорим, Морган удари с бастуна по пода и тръгна напред-назад из стаята, ругаейки на висок глас.

— Какво има, Пиърпонт? Да не би на Уолстрийт да подбиват курса на акциите ти? — подсмива се Клайн.

— Какви ти акции! — реве Морган. — Сетих се за картината, за която пратих специално човек в Европа да я купи. Днес получих телеграма от него, че не можал да я намери в цяла Италия. Готов съм още утре да платя за нея петдесет хиляди, дори седемдесет и пет. Бях дал на моя човек а ла карт: да я купи на каквато и да е цена. Не мога да разбера защо картинните галерии допускат един Да Винчи да…

— Как, Морган? — казва Клайн. — Аз мислех, че имаш пълна колекция на Да Винчи.

— Що за картина е това, господин Морган? — пита Силвър. — Сигурно е голяма колкото небостъргач.