О. Хенри - Наръчникът на Хименей

Аз, Сандерсън Прат, който пиша тези редове, съм на мнение, че образователната система в Съединените щати трябва да премине под ръководството на метеорологичната служба. И мога да изредя много доводи в подкрепа на това мнение. Кажете, защо нашите професори да не бъдат прехвърлени към метеорологичната служба? Те знаят да четат и нищо няма да им струва да хвърлят поглед на сутрешните вестници и после да телеграфират в метеорологичното бюро какви са изгледите за времето. Но този въпрос има и друга страна. И сега аз ще ви разкажа как атмосферните условия ни дадоха възможност — на мен и на Айдахо Грийн — да получим великолепно образование.

Намирахме се в планините Битър Рут, зад Монтанския хребет, гдето търсехме злато. В местността Уола-Уола една брадата личност, която освен с провизиите се хранеше и е известни надежди, ни беше дала аванс. И ето че ние обикаляхме планината и чоплехме тук-таме, запасили се с толкова провизии, че с тях можеше да се изхрани цяла армия, докато трае една мирна конференция.

Един ден от Карлос пристигна на кон пощенският куриер, спря при нас, изяде три консерви компот от бели сливи и ни остави пресен вестник. Този вестник печаташе колона с предчувствия за времето и картата, която той изтегли за Битър Рут от долната страна на колодата, показваше: „Топло и ясно, със слаб западен вятър“.

Още същата вечер заваля сняг и задуха силен източели вятър. Ние с Айдахо пренесохме стана си в една стара, изоставена хижа малко по-нагоре в планината, като мислехме, че това е само един ноемврийски каприз на времето. Но след като натрупа цели три стъпки, снегът се усили и ние разбрахме, че сме негови пленници. Още преди да навали толкова, събрахме купища дърва за огрев, а храна имахме за цели два месеца, тъй че стихиите можеха да си бушуват и върлуват колкото си щат.

Ако искате да поощрите развитието на човекоубийството, просто затворете за един месец двама души в хижа, широка осемнайсет и дълга двайсет стъпки. Човешката природа няма да издържи това.

Когато падаха първите снежинки, ние с Айдахо Грийн се смеехме на шегите, които си подхвърляхме, и не можехме да нахвалим буламача, който изсипвахме от котлето и наричахме храна. А в края на третата седмица Айдахо издаде следната прокламация:

— Не зная точно какъв звук издава вкиснато мляко, което се изсипва от въздушен балон в тенекиена чиния, но предполагам, че това би било небесна музика в сравнение с кълколенето на тази редичка струйка от паралитични мисли, която изтича от разговорните ви органи. Полусдъвканите звуци, които всеки ден издавате, ми напомнят кравешка гвачка, само че кравата е възпитано създание и си държи гвачката в устата, а вие не.

— Господин Грийн — казвам аз, — понеже някога сте ми били приятел, не знам дали трябва да ви призная, че ако имах възможност за избор между вашето общество и обществото на един най-обикновен, куц, рошав пес, сега един от обитателите на тази хижа щеше да върти опашка.

Разговори в този дух се водиха още два-три дни, а после изобщо престанахме да си говорим. Поделихме си кухненските принадлежности и Айдахо започна да си готви на единия край на огнището, а аз — на другия. Сняг беше натрупало чак до прозорците, та се налагаше да поддържаме огъня цял ден.

Трябва да ви кажа, че ние с Айдахо нямахме никакво образование — само дето можехме да четем и да смятаме на черната плоча, „ако Джон има три ябълки, а Джеймз пет…“ Никога не бяхме чувствували особена необходимост да вземем университетска диплома, защото, обикаляйки широкия свят, бяхме натрупали някои съществени познания, които можехме да използуваме при критични обстоятелства. Но затворени в хижата от снега, ние за първи път разбрахме, че ако бяхме изучавали Омир, старогръцки, дробите и висшите клонове на познанието, щяхме да разполагаме с известни източници за размисъл и разговор със себе си. Виждал съм колежани от Източните щати да работят по фермите из целия Запад и имам впечатление, че образованието не е чак такава пречка за тях, каквато изглежда на пръв поглед. Веднъж например, когато бяхме на Змийска река, конят на Андрю Макуилямз хвана краста и той изпрати на цели десет мили талижка, да докара един от тези особняци, който се хвалеше, че бил ботаник. Но конят все пак умря.

Една сутрин гледам, че Айдахо ръчка с тояга по една полица, която не можеше да се достигне с ръце. От нея паднаха две книги. Аз тръгнах към тях, но срещнах погледа на Айдахо. Той заговори за първи път от една седмица насам.