О. Хенри: Мадам Бо-Пип, стопанката на ранчото

— Не, Адел. Мейбъл беше другата, с острите лакти. И Адел няма жабешки очи. При нея изпъкват не очите, а душата. С нея обикновено разговаряхме за сонети и за Верлен. Точно тогава аз се опитвах да стана алпинист и да се изкатеря на Парнас.

— Но тогава ти танцува с нея пет пъти. Това беше у Хамърсмит.

— Какво у Хамърсмит? — попита разсеяно Теди.

— Бала, бала! — ядоса се Октавия. — За какво говорехме?

— За очи, доколкото си спомням — позамисли се Теди. — И за лакти.

— Тези Хамърсмит имат прекалено много пари — продължи Октавия това мило светско дърдорене, след като подтисна неудържимото си желание да изтегли кичур изгоряла златиста коса от главата си, която лежеше удобно на гърба на шезлонга. — Рудници, струва ми се, нали? Във всеки случай нещо, което носи маса пари. В тяхната къща е невъзможно да получиш чаша най-обикновена вода. На този бал всичко беше извън мярката.

— Така е — потвърди Теди.

— А колко народ имаше! — продължаваше Октавия, съзнавайки че изпада в скороговорката на ученичка, която описва първия си танц навън. — На балконите беше по-душно, отколкото вътре. На този бал май… изгубих нещо. — Целта на последните думи беше да изтръгнат бодлите на проточилата се с мили тел.

— И аз — призна си Теди малко по-тихо.

— Една ръкавица — каза Октавия и взе да отстъпва, когато врагът наближи окопите й.

— Аз пък кастата си — каза Теди и изтегли авангарда си без всякакви загуби. — Почти цялата вечер общувах с един от миньорите на Хамърсмит. Този приятел държеше ръцете си все в джобовете и цяла вечер ми тантаросваше за цианови цехове, шахти, хоризонти, улеи и шлюзове.

— Сребристосива ръкавица, почти съвсем нова — въздъхна тъжно Октавия.

— Биваше си го този Макардъл — продължи Теди. — Човек, който ненавижда зелените маслини и асансьорите, който ръфа планините като сухари, строи въздушни тунели и в живота си не е изрекъл нито една глупост. Ти подписа ли молбата за възобновяване на арендата? На трийсет и първи трябва да бъде на масата в управлението по земята.

Теди извърна лениво глава. Креслото на Октавия беше празно.

Някаква си стоножка, пропълзяла по пътя, очертан от съдбата, разреши положението. Беше ранна утрин. Октавия и госпожа Макинтайър подкастряха храстите около западната веранда, а Теди, известен, че нощната гръмотевична буря е разгонила стадо овце, беше изчезнал още преди разсъмване.

Стоножката, водена от своята орис, се появи на пода на верандата, а после, когато женските писъци й подсказаха по-нататъшната тактика, се хвърли с всичките си жълти нозе към отворената врата на крайната западна стая — стаята на Теди. Въоръжени с домашни потреби, избрани според дължината, и запретнали поли, след нея се спуснаха Октавия и госпожа Макинтайър, но изгубиха ценно време в старанието си да заемат ариергардна позиция.

Стоножката не се виждаше никаква в стаята и бъдещите й убийци се заловиха с внимателно и крайно предпазливо издирване на жертвата си.

Дори в разгара на това опасно и завладяващо приключение Октавия, озовала се в светилището на Теди, изпита трепетно любопитство. Тъй значи, в тази стая седеше той сам със своите мисли, които сега с никого не споделяше, и с мечтите си, които никому не доверяваше.

Това беше стая на спартанец или на воин. В единия ъгъл се виждаше широко походно легло, в другия — библиотечно шкафче, в третия — грозна стойка с винчестери и сачмалийки. Едната страна заемаше огромна маса, отрупана с писма, книжа и справочници.

Стоножката бе проявила гениални способности, за да се скрие в тази почти гола стая. Госпожа Макинтайър ръчкаше с дръжката на метлата зад библиотечното шкафче. Октавия се приближи до леглото. В бързината Теди беше оставил стаята в пълен безпорядък. Прислужницата мексиканка още не я беше разтребила. На голямата възглавница личеше вдлъбнатина от главата му. На Октавия й хрумна, че тази отвратителна твар може да се е покачила на леглото и да се е скрила там, за да ухапе Теди. Защото стоножките са жестоки и имат навика да отмъщават на управителите.

Тя обърна предпазливо възглавницата и едва не нададе вик за помощ — там лежеше нещо дълго, тънко и тъмно. Но се удържа и вдигна една ръкавица — сребристосива ръкавица, безнадеждно смачкана, предполага се, поради безбройните нощи, които е прекарала под възглавницата на човека, забравил напълно бала у Хамърсмит. Тази сутрин вероятно толкова е бързал, че е забравил да я премести в дневното й скривалище. Дори управителите, хора, известни със своята хитрост и съобразителност, понякога допускат грешки.