О. Хенри - Мадам Бо-Пип, стопанката на ранчото

— Така е — каза Теди, — никой не обръща внимание на думите му, затова той и не ги повтаря.

Изпод спуснатите си ресници Октавия му хвърли кос лукав поглед, който Теди наричаше някога ъпъркът. Но в неговото открито, загоряло от слънцето лице нямаше нищо, което да подсказва, че той прави някакъв намек. Несъмнено, мислеше си Октавия, той е забравил.

— Господин Уестлейк обича да се шегува — подхвърли госпожа Макинтайър, която съпровождаше Октавия към стаята й. — Но — добави тя лоялно — тукашните хора обръщат внимание на думите му, когато говори сериозно. Не мога да си представя на какво ще заприлича това ранчо, ако него го няма.

В източното крило на къщата бяха приготвени две стаи за стопанката на ранчото. Когато влезе в тях, стана й чоглаво — толкова празни и голи й се виждаха, — но тя веднага съобрази, че климатът тук е субтропичен, и оцени наредбата, съобразена с това обстоятелство. Големите прозорци бяха отворени и белите пердета се вееха на морския бриз, който духаше от Мексиканския залив и нахлуваше вътре през широките жалузи. Плочестият под беше застлан с прохладни пътеки, дълбоките плетени кресла канеха за почивка, стените бяха орлепени със светли маслиненозелени тапети. Едната стена на гостната й беше покрита от край до край с книги, подредени на гладки полици от гол чам. Тя мигом се завтече към тях. Пред очите й стоеше добре подбрана библиотека. Направиха й впечатление заглавия на романи и пътеписи едва ли не току-що излезли от печат.

След малко тя си даде сметка, че този литературен разкош някак не отговаря на пустоша, където царят овнешкото, стоножките и лишенията, и започна с типична женска подозрителност да отгръща една по една титулните страници. На всяка бе написано със свободен почерк името на Теодор Уестлейк-син.

Уморена от дългото пътуване, тази вечер Октавия си легна рано. Изтегна се блажено на белите хладни чаршафи, но сънят не идваше и не идваше. Тя се вслушваше в тихите непознати звуци и шумове, които й пречеха тъкмо защото не ги познаваше — в отривистото джавкане на койотите, в неспирния нисък напев на вятъра, в далечното квакане на жабите от езерото, в жалбата на бандонеона откъм жилищата на мексиканците. В сърцето й напираха противоречиви чувства: благодарност и негодувание, покой и безпокойство, усещане за приятелска грижа и щастие и старата болка, която не й даваше мира.

И тя направи това, което всяка друга жена би направила — подири облекчение в поток от безпричинни спасителни сълзи, а последните думи, които промълви, преди да се унесе в сън, бяха: „Той е забравил“.

Управителят на ранчо Де лас Сомбрас не беше дилетант. Гонеше си работата. Къщата още спеше, когато той вече обикаляше на кон стадата и лагерите. Впрочем, това беше задължение на „майордома“, изискан стар мексиканец с външност и маниери на престолонаследник, но Теди, както изглежда, предпочиташе да се доверява само на собствените си очи. Ако нямаше неотложна работа, той се връщаше обикновено към осем часа и закусваше с Октавия и госпожа Макинтайър на малката маса в централното помещение и внасяше весело настроение и живителната свежест и аромата на прерията.

Няколко дни след пристигането на Октавия, той я накара да извади една от полите си и да я скъси дотолкова, че да не се закача по бодлите на чапарала.

С известно нежелание тя сложи тази пола, както и гетрите от еленова кожа, препоръчани й пак от Теди, метна се на един буен кон и тръгна с Теди да обходи имението си. Той й показа всичко: стадата овци и овни, пасящите агнета, коритата за топене на вълната, кошарите за стригане, породистите мериносови овни на отделно пасбище, водоемите, приготвени за лятната суша — и за всяко нещо даваше точен отчет с въодушевлението на юноша.

Къде се дяна някогашният Теди, когото тя познаваше толкова добре? Новото в него беше много хубаво, то й допадаше. Но освен него не беше останало нищо друго. Какво бе станало с неговата сантименталност, с нявгашните променливи настроения — ту безумно влюбен, ту донкихотовски предан или така сломен, че да ти се скъса сърцето, къде отидоха вечно сменящите се абсурдна нежност и високомерно безразличие? Той беше чувствителна, артистична натура. Тя знаеше, че беше не само безделник, увличащ се по всяка модна дрънкулка и моден спорт, а беше развил в себе си и по-високи качества. Пишеше стихове, занимаваше се по малко с живопис, имаше нелоши познания в областта на изкуството и някога бе споделял с нея всички свои стремежи и надежди. Но сега — тя трябваше да признае това — Теди беше барикадирал от нея целия си вътрешен мир и тя виждаше само управителя на ранчо Де лас Сомбрас и веселото приятелче, простило и забравило всичко. Кой знае защо в главата й изплуваха думите на господин Банистър, когато й описваше ранчото: „Всичко е оградено с ограда от здрава бодлива тел“.