О. Хенри: Мадам Бо-Пип, стопанката на ранчото

Той забеляза Октавия почти в същия момент, свърна и се насочи към нея с някогашната непосредственост. Нещо като благоговеен трепет обзе Октавия, когато можа да разгледа по-отблизо неговата странна метаморфоза. Плътният му кафявочервеникав тен особено открояваше жълтите като слама мустаци и сивите като стомана очи. Изглеждаше пораснал и някак много далечен. Но когато заговори, отново се върна някогашният хлапак Теди. Те бяха приятели от детинство.

— О, Тейв! — възкликна той, неспособен да прикрие недоумението си с членоразделна реч. — Как… защо… кога… откъде?

— С влака — отговори Октавия, — по необходимост, преди десет минути, от къщи. Цветът на лицето ти нещо се промени, Теди. Сега ти кажи как, защо, кога, откъде.

— Работя наблизо — каза Теди, като оглеждаше под око перона, подобно на човек, който се опитва да съчетае учтивостта и задълженията. — Не забеляза ли във влака възрастна жена с прошарени букли и пудел, която сигурно е заемала две места с багажа си и се е заяждала с кондуктора?

— Не, струва ми се, не — позамисли се Октавия. — А ти да си забелязал случайно висок човек с прошарени мустаци, синя риза, барабанлия и с фандъци вълна в косите?

— Такива колкото щеш — каза Теди, подтискайки симптомите на обезумяване. — Ти конкретен човек ли имаш пред вид?

— Не, той е плод на въображението ми. А ти защо се интересуваш от възрастна жена? Твоя позната ли е?

— Никога не съм я виждал. Но така си я представям. Тя е собственичката на ранчото, в което си изкарвам хляба, че и маслото — ранчо Де лас Сомбрас. Дойдох да я посрещна според разпорежданията на адвоката й.

Октавия се подпря на стената на телеграфната станция. Нима е възможно? Значи, той не знае?

— Ти ли си управителят на това ранчо? — попита прималяла тя.

— Аз — отвърна гордо Теди.

— Аз съм госпожа Бопри — каза едва-чуто Октавия. — Само че никога не съм имала букли и се държах любезно с кондуктора.

За миг Теди отново й се видя възмъжал, чужд и безкрайно далечен.

— Надявам се да ме извините — каза той смутен. — Виждате ли, вече година живея в тази пустош. Не знам нищо. Дайте ми документите и аз ще се погрижа да натоварят багажа на талигата. Ще я кара Хосе, а ние ще се качим в двуколката.

Седнала до Теди в леката двуколка, теглена от чифт буйни испански коне, Октавия забрави всичко заради възбудата от настоящето. Градчето остана назад и те се носеха по равния път на юг. Скоро пътят изчезна и двуколката полетя по безкраен килим от къдрава мескитова трева. Колелата не издаваха никакъв звук. Неуморните коне тичаха в равен галоп. Вятърът, напоен с аромата на хиляди акри сини и жълти прерийни цветя, свистеше замайващо в ушите им. Движението предизвикваше упойващо усещане за волен полет и безкрайна свобода. Октавия мълчеше, обзета от чисто физическо чувство за блаженство. Теди очевидно се бореше с решаването на някаква проблема.

— Ще ви наричам мадама — обяви той резултата от своите размисли. — Така ще ви наричат мексиканците, каквито са почти всички работници в ранчото. Според мен така е най-добре.

— Чудесно, господин Уестлейк — съгласи се Октавия.

— Чакайте — попритесни се Теди, — не е ли това малко прекалено.

— Моля ви, не ме занимавайте с вашата безумна етикеция. Аз тъкмо започвам да живея. И не искам да ми се напомня за нищо изкуствено. Не е ли възможно да се бутилира този въздух? Струваше си да дойда само заради него. Я вижте! Елен!

— Див заек — каза Теди, без да обърне глава.

— Извинете… може ли аз да карам? — попита тя поруменяла и го погледна с молещия поглед на дете.

— При едно условие: че вие пък ми разрешите да пуша.

— Разбира се! — възкликна Октавия и пое тържествено поводите. — А накъде да карам?

— Курс на югоизток, с всички платна. Виждате ли онази черна точка на хоризонта, малко под облаците от Мексикансия залив? Това е дъбова горичка, вашият ориентир. Насочвайте се между горичката и ниския хълм вляво. Сега ще ви излея всички правила за управляване на коне в тексаските прерии: не отпускайте поводите и ругайте по възможност по-често.

— О, толкова обичам да ругая, Тед. Защо хората купуват яхти и пътуват в салонни вагони, когато една двуколка, две кранти и такова пролетно утро могат да задоволят всички земни желания?

— Само ще те помоля — възрази Теди, който напразно се мъчеше да запали клечка кибрит о седалката, — да не наричаш кранти тези вихрогони. Те са способни да отхвърлят сто мили от изгрев до залез.