О. Хенри: Мадам Бо-Пип, стопанката на ранчото

Накрая той успя да запали пурата си от пламъчето, скрито в двете шепи.

— Какъв простор! — възкликна въодушевена Октавия. — Ето откъде идва това усещане! Сега разбирам какво ми е липсвало — въздух, широта, простор.

— И пушалня — отбеляза прозаично Теди. — Аз обичам да пуша в двуколката. Вятърът вкарва и изкарва дима от дробовете ти. Така пестиш енергия.

Двамата тъй естествено преминаха към старите приятелски отношения, че много трудно започнаха да осъзнават колко необичайно е новото им положение.

— Мадама — зачуди се Теди, — как ти хрумна да зарежеш доброто общество и да се довлечеш тук. Или сред висшите класи сега е модно да прекарват курорта си в овцевъдно ранчо, а не в Нюпорт?

— Разорих се, Теди — обясни безгрижно Октавия, насочила вниманието си към конете, за да ги прекара между бодлите на храст чапарал и една испанска кама. — Освен това ранчо нямам нищо друго, дори жилище.

— Хайде, хайде — каза Теди обезпокоен, но невярващ, — ти се шегуваш, това не е вярно.

— Когато мъжът ми — запъна се на втората дума Октавия — почина преди три месеца, аз си въобразявах, че разполагам с достатъчно количество земни блага. Неговият адвокат побърза да разпространи тази версия в шейсетминутна лекция, онагледена с документи. Но излезе, че нямам друг изход освен ранчото. Да си чувал нещо за нова модна мания сред златната младеж на Манхатън — зарязват полото и клуба и стават управители на овцевъдни ферми в Тексас?

— Ако намекваш за мен, това е лесно обяснимо — отвърна незабавно Теди. — Аз трябваше да се заловя за работа. А в Ню Йорк работа не се намираше. Затова се сближих с дъртака Санфорд, един от членовете на синдиката, който притежаваше ранчото, преди да го купи полковник Бопри. Та Санфорд ме настани на работа тук. Отначало не бях управител. По цял ден се разкарвах с кон и изучавах всичко до най-малки подробности, докато цялата работа не ми стана ясна. Разбрах какво причинява загуби и как може да се избегнат и чак тогава Санфорд ме назначи за управител. Получавам сто долара на месец и мога да кажа — заслужено.

— Горкият Теди! — усмихна се Октавия.

— О, не съм за жалене. Работата ми харесва. Отделям редовно половината от заплатата си. Във всеки случай, много по-интересно ми е от полото.

— А ще се намери ли тук хляб, чай и мармалад за друг низвергнат от цивилизацията?

— Пролетният настриг — каза управителят — покри напъл но миналогодишния дефицит. Преди прахосничеството и нехайството са били правило в ранчото. Есенният настриг ще донесе известна печалба. Догодина ще има и мармалад.

Октавия ахна от възторг, когато в четири следобед конете заобиколиха обраслия мек хълм и се втурнаха като вихър в ранчото Де лас Сомбрас. Гъстак величествени дъбове хвърляше благодатна прохладна сянка, откъдето идваше и названието на ранчото, Де лас Сомбрас — ранчо на сенките. Под дърветата се простираше продълговата едноетажна постройка от червени тухли. Шестте й стаи се разделяха на две от простиращ се широк сводест проход, украсен със цъфнали кактуси и висящи глинени делвички. Ниска широка веранда окръжаваше къщата. По верандата се виеха пълзящи растения, а около нея имаше градина, засадена с трева и храсти. Зад къщата на слънцето проблясваше продълговато тясно езерце. По-нататък се виждаха бараките на мексиканските работници, кошарата за овцете, складовете за вълната и кошарите за стригане. Вдясно се гънеха ниски хълмове, осеяни с тъмните петна на чапарала, а вляво — безграничната зелена прерия, която се сливаше със сините небеса.

— Какъв прекрасен дом, Теди! — възкликна Октавия. — Да, аз пристигам в своя дом.

— Не е толкова лошо, особено за овцевъдно ранчо — съгласи се Теди с оправдана гордост. — В свободното си време аз все нещо човъркам тук.

Сякаш изневиделица изскочи мексикански младеж и пое конете. Стопанката и управителят влязоха вътре.

— Това е госпожа Макинтайър — каза Теди, когато на верандата излезе да ги посрещне кротка спретната старица. — Госпожо Мак, това е нашата стопанка. След толкова път, сигурно няма да откаже парче бекон и чиния боб.

Госпожа Макинтайър, домакинка на ранчото и неизменна част от него както езерото или дъбовете, прие с известно негодувание опита да се нарушат хранителните й запаси и вече си отваряше устата, когато се чу гласът на Октавия:

— О, госпожо Макинтайър, не се извинявайте зарад Теди. Да, аз го наричам Теди. И така го наричат всички, които знаят, че не бива да го приемат сериозно. С него сме изрязвали хартиени кукли и сме играли микадо преди много, много години. Никой не обръща внимание на думите му.