О. Хенри: Чучула

Но на другата вечер, когато музиката свири с пълна сила на бала, в залата се появява Джъдсън Тейт — с нов бял ленен костюм — и пристъпва, сякаш е най-великата личност в държавата, което впрочем си е така.

Като ме видяха, неколцина от музикантите изскочиха от петолинието, а две-три по-плашливи сеньорити нададоха ужасени писъци. Обаче кметът се хвърля към мене и само дето не избърсва с челото си праха от обувките ми. Може ли някаква си хубост да ти осигури такава сензационна поява?

— Сеньор Самора — казвам, — чувал съм много за очарователната хубост на вашата дъщеря. И бих бил неизказано щастлив да се запозная с нея.

Покрай стените бяха наредени поне шест дузини плетени люлеещи се столове с розови възглавнички. На един от тях седеше сеньорита Анабела с швейцарска рокля и червени пантофки, а в косите й — перли и светулки. Фъргъс се мотаеше в другия край на залата и се мъчеше да се отърве от две кафяви дами и една възчерна девица.

Кметът ме повежда към Анабела и ме представя. При вида на лицето ми тя изтърва ветрилото си и едва не падна от стола. Добре, че съм свикнал.

Седнах аз до нея и поведох разговор. Като чу гласа ми, тя подскочи и очите й толкова се разшириха, че заприличаха на авокадо. Тя просто не можеше да свърже този познат глас с лицето, което виждаше пред себе си. Но аз продължих да говоря — в до мажор, най-дамската тоналност; и след малко тя притихна в стола си и в очите й се появи мечтателно изражение. Започваше да свиква с мен. Естествено, тя беше чувала за Джъдсън Тейт, знаеше неговите велики заслуги и велики дела и това беше точка в моя полза. Но разбира се, беше останала стъписана от откритието, че аз не съм онзи хубавец, когото са й представяли за великия Джъдсън. След малко реших да премина на испански, който в някои случаи върши по-добра работа от английския, и засвирих на него като на стострунна арфа. Движех се в диапазона между долно сол и горно фа диез. Настроих гласа си на поезия, изкуство, романтична любов, цветя и лунна светлина. Повторих някои от стиховете, които й бях нашепвал нощем под прозореца. И в същия миг разбрах по искриците в очите й, че тя е познала в мен своя тайнствен среднощен рицар.

Тъй или инак, шансовете на Фъргъс вече бяха несигурни. Няма по-висше изкуство от изкуството на живата реч, това е безсъмнено. По лицето посрещат, по говора изпращат — гласи старата поговорка в нов вариант.

Поканих сеньорита Анабела да излезем на въздух и ние тръгнахме на разходка из лимоновата горичка, а в това време Фъргъс, който мигом погрозня от злобната гримаса, засенчила лицето му, валсуваше с възчерната девица. Преди да се завърнем в залата, получих разрешение от сеньорита Анабела на другата вечер да се явя под прозореца й, за да й наговоря още нежни думи.

За мен това не беше никак трудно. След две седмици с Анабела се сгодихме и Фъргъс остана с пръст в устата. За хубавец като него той прие това спокойно, но ми каза, че няма намерение да се предаде.

— Сладкодумието — казва ми той — може да е било голямо предимство някога, макар че и през ум не ми е минавало да го развивам в себе си. Но при твоята физиономия да спечелиш с думи благоволението на една дама е все едно да се наобядваш хубавичко само със звъна на обедната камбана.

Но чакай, аз още не съм стигнал до най-важното.

Един ден — ден като пещ — яздих дълго нагоре-надолу и вече много сгорещен, реших да се разхладя в хладните води на лагуната край града.

Същата вечер се отправих към къщата на кмета да видя Анабела. Тогава я навестявах всяка вечер, след месец ни предстоеше венчавка. Моята Анабела приличаше на газела, на пъпка, на розичка, а очите й — бистри и нежни като две шепи сметана, отбрана от Млечния път. Тя гледаше грозното ми лице без всякакво отвращение или страх. Дори, струва ми се, улавях в погледа й дълбоко възхищение и обич — с такъв поглед бе дарила Фъргъс в онзи паметен ден на площада.

От всички нежности, които й говорех, Анабела най-много обичаше да я сравнявам с тръст, монополизирал всичката красота на земята. И ето, сядам аз и отварям уста да изрека този комплимент, но вместо обичайната сладкозвучна реч от устата ми се изтръгват някакви хрипове, сякаш кашля дете, болно от круп. Няма дума, няма дори сричка, никакъв членоразделен звук. Оказа се, че съм си простудил гърлото, когато така глупаво се къпах в лагуната.

Два часа полагах напразни усилия да забавлявам Анабела. Тя дори сама се опита да води разговор, но всичко излизаше вяло и безинтересно. От мен в най-добрия случай се изтръгваха звуци като тези, които издава мидата, която се мъчи да изпее „Сред морските вълни живея аз, когато отливът започва“. Анабела като че ли все по-рядко спираше поглед върху мен. Вече нямаше с какво да обайвам слуха й. Разглеждахме снимки, понякога тя свиреше на китара, но много лошо. Когато накрая реших да се махна, тя се раздели с мен доста небрежно, да не кажа студено.