Артър Хейли - Детективи

И още нещо: екзекуцията на Дойл! Синтия не би позволила заради нейното мълчание и бездействие да бъде убит невинен човек. Дойл бе виновен за всички други убийства и заслужаваше електрическия стол. Просто след като така или иначе участта му беше предрешена, спокойно можеше да направи услуга на Синтия и Патрик, като поемеше и тяхното бреме. Жалко, че не успяха да му благодарят!

„Но само едно подхлъзване…“ — нетърпеливо си напомняше известния стих тя, копнееща екзекуцията да бъде изпълнена и да предприеме следващия си ход.

От известно време Синтия отново се срещаше с Патрик Дженсън. Инстинктът й подсказваше, че не постъпва много благоразумно, но имаше моменти, в които изпитваше нужда от компания и нямаше с кого друг да се отпусне така цялостно. Двамата бяха еднакви, тя го знаеше, защото разбираха, че оцеляването им зависи един от друг.

Тази логика на мислене я накара да реши, че Патрик иска да дойде с нея в щатския затвор на Флорида за екзекуцията, на която си беше уредила да присъства с разрешение от началника на затвора. За отиването й имаше две причини. Тя бе най-близката роднина на две от жертвите на Дойл и освен това положението й на общински съветник в Маями й даваше това право. Когато сподели идеята с Патрик, той незабавно се съгласи.

— Имаме законно основание да видим как онзи тип хвърля топа. Освен това мога да го използвам в някой роман.

Така че тя повторно се обади на началника. Да станеш свидетел на екзекуция беше изключително трудно — имаше списък с чакащи за три години напред, — но с влиянието на Синтия разрешението беше осигурено.

Имаше моменти, в които тя се тревожеше за задълбочаващата се депресия на Патрик. Откакто го познаваше, той винаги се беше проявявал като мислеща личност, което, предполагаше тя, вървеше заедно с писателската му работа, но сега той ставаше все по-мрачен. Веднъж, когато разговаряха, Патрик печално цитира Робърт Фрост:

— Фрост е бил прав за разликата — каза Патрик. — Само че той е имал предвид правия път. Аз поех по погрешния, а от него връщане няма.

— Да не ставаш религиозен, а? — попита го Синтия.

Патрик ненадейно се засмя.

— Няма такава вероятност! Във всеки случай това е последното убежище, след като те хванат.

— Не приказвай такива неща! — изръмжа Синтия. — Няма да те хванат, особено след… — Тя замълча. Двамата знаеха, че има предвид екзекуцията на Дойл, до която оставаха само два дни.

Парадоксално е, помисли си Синтия, че изпитва облекчение из мрачните коридори на затвора, но наистина беше така, защото очакваният момент наближаваше. 06:12 ч. — тя погледна часовника си. Оставаше по-малко от час. Двайсетте свидетели на екзекуцията, предимно добре облечени непознати, вече се бяха събрали в съседния град Старк и с автобус бяха откарани в щатския затвор. По пътя нямаше •много разговори и сега групата минаваше през тежките стоманени порти покрай подобния на крепост контролен пункт. Патрик бе до нея, когато Синтия видя встрани двама души, изчакващи да премине колоната от свидетели.

Един от тях беше офицер от затвора, а другият… Малкълм!

Из главата на Синтия бясно запрепускаха въпроси. „Какво прави тук?… Може да има само един отговор: дошъл е да се срещне с Дойл, преди да го убият!… Защо?“

Тя срещна погледа на Патрик — той също беше видял Ейнсли и вероятно бе стигнал до същото заключение. Но нямате време да разговарят: придружаващите служители подканяха групата да побърза.

Синтия беше сигурна, че и Малкълм я е видял, но очите им не се срещнаха. Тя продължи напред с другите, без да престава възбудено да мисли. Ако се предположеше, че Малкълм Ейнсли и Дойл се срещнеха преди екзекуцията, за какво ли щяха да разговарят? Беше ли възможно Ейнсли все още да изпитва съмнения за това, че Дойл е извършил убийството на семейство Ърнст? Затова ли бе дошъл тук — да разбере каквото може в последните мигове от живота на Дойл? Определено притежаваше този начин на мислене и упоритост. Или пък вълнението й се дължеше просто на истерия и целта на Ейнсли, каквато и да беше тя, нямаше нищо общо с предположенията й? Можеше да е в затвора заради нещо, което не е свързано с Дойл. Но не й се вярваше.

Свидетелите влязоха в оградената със стъклени стени зала, която гледаше към помещението за екзекуции. Местата на Синтия и Патрик бяха по средата на първия ред. Когато всички седнаха, от дясната й страна остана свободен стол.