Артър Хейли - Детективи

— Арестувайте го. — Той посочи към оставения от Верона кашон. — Всички доказателства, които ни трябват, за да го осъдим, са тук. Ще приготвя клетвено заявление и един от вас тихичко ще го отнесе при някой съдия.

— Със случая се занимаваше Чарли Търстън — отбеляза Нюболд. — Той би трябвало да извърши ареста.

— Добре — съгласи се Ноулс. — Но да участват колкото се може по-малко хора и предупредете Търстън да не приказва с когото и да било. Засега трябва да продължим да пазим разследването в пълна тайна.

— А какво ще правим със Синтия? — попита Нюболд.

— Още нищо. Затова трябва да пазим тайна. Първо трябва да разговаряме с Монтесино. Преди да арестуваме общински съветник, тя навярно ще иска да се изправим пред съдебните заседатели, които да решат дали лицето носи наказателна отговорност, така че Ърнст не трябва да научи нищичко.

— Ще направим всичко възможно — увери го Нюболд. Но този случай е от изключителна важност. Ако не действаме бързо, информацията ще изтече.

Следобед извикаха детектив Чарли Търстън и му дадоха заповед за арестуването на Патрик Дженсън. Ръби Боуи щеше да го придружи.

— Не искаме никой друг да разбере за това. Никой! — каза лейтенантът на оплешивяващия ветеран Търстън.

— Няма проблем — отвърна той и прибави: Отдавна исках да пипна за яката този гад Дженсън.

Разстоянието от полицейското управление до апартамента на Дженсън бе съвсем кратко.

— Имал си проблеми с Дженсън? — попита Ръби, докато шофираше необозначения автомобил. — Там в управлението ми се стори доста нервен.

Търстън сбърчи лице.

— Предполагам, че е от лоши спомени. Докато работех по случая, научих много неща за Дженсън и още от самото начало бяхме убедени, че той е убиецът на онези двама души. Но беше адски арогантен и през цялото време се държеше така, сякаш беше сигурен, че не можем да го пипнем. Един ден отидох да му задам още няколко въпроса, а той ми се изсмя и ми каза да си го начукам.

— Мислиш ли, че ще се съпротивлява?

— За съжаление не — усмихна се Търстън. — Така че ще трябва да го отведем в необозначена кола. Като че ли пристигнахме.

Ръби спря автомобила на няколко метра от шестетажен тухлен блок на булевард „Брикел“. Търстън го огледа.

— Това копеле изглежда малко нещо е обедняло, някога имаше страхотна къща. — Той погледна заповедта за арест. — Апартамент 308. Хайде да вървим.

Малко след това таблото на домофона до стъклената входна врата потвърди номера на апартамента на третия етаж, макар че детективите нямаха никакво намерение да предупреждават Дженсън отдолу.

— Някой скоро ще излезе — каза Търстън.

Почти веднага в коридора се появи дребна възрастна жена с шотландска барета, вълнена рокля и високи обувки, която водеше на каишка малко кученце. Когато жената пусна вратата, Търстън я задържа отворена и показа служебната си карта.

— Ние сме полицаи, госпожо.

Ръби също извади картата си. Жената погледна и двете.

— О, Господи, точно когато излизам! Нещо вълнуващо ли ще става?

— Страхувам се, че не — отвърна Търстън. — Просто носим талон за неправилно паркиране.

Усмихната, жената поклати глава.

— Прочетох картите ви. Детективите не се занимават с това. Тя дръпна каишката на кучето. — Ела, Филикс, явно не сме желани тук.

Търстън почука два пъти на вратата на апартамент 308. Вътре се чу раздвижване, после се разнесе глас:

— Кой е?

— Полиция. Отворете, моля!

В малкото кръгче на шпионката проблесна светлина, последвана от щракване на резе. Вратата се отвори. Търстън веднага я бутна и влезе вътре. Облечен в отворена риза и спортни панталони, Патрик Дженсън отстъпи две крачки назад. Ръби влезе зад колегата си и затвори вратата.

Стиснал заповедта за арест в ръка, Търстън енергично каза:

— Патрик Дженсън, имам заповед за вашето арестуване по обвинение в убийство на Наоми Мери Дженсън и Килбърн Оуън Холмз… Предупреждавам ви, че имате право да не приказвате. Не сте длъжен да говорите или да отговаряте на въпроси… Имате право на адвокат… — Докато съобщаваше правата му, Търстън наблюдаваше лицето на писателя, което изглеждаше странно необезпокоено. Сякаш Дженсън беше очаквал този момент, помисли си детективът.

— Мога ли да телефонирам на адвоката си оттук? — тихо попита накрая Дженсън.

— Да, но първо трябва да ви претърся за оръжие. — Дженсън вдигна ръце, Търстън го претърси, после се изправи. — Добре, сър, можете да телефонирате. Само един разговор.