Артър Хейли - Детективи

Фактите изплуваха един по един.

— Полицията имаше заповед за обиск — обясни Тео Паласио. — Един от детективите ми я показа и рече, че искали да погледнат навсякъде.

Синтия кимна. Това бе обичайна процедура, но тя не я беше предвидила, въпреки грижливото обмисляне на убийството.

— Сред онова, което откриха — продължи Паласио, — бяха адски много кашони с документи, повечето на майка ви. Доколкото разбрах, детективите не можеха да прегледат всичко тук и ги взеха, за да ги проверят някъде другаде. Обърнаха цялата къща, събраха кашоните и ги запечатаха. Един от тях беше вашият. Вече си беше запечатан, струва ми се, затова и го взеха.

— Ти обясни ли, че е мой?

— Да ви кажа честно, госпожице Ърнст, изобщо не ми дойде наум. Както казах, ставаха толкова много неща, двамата с Мария бяхме ужасно разстроени. Ако съм сбъркал нещо…

— Остави! — прекъсна го Синтия. В същото време трескаво обмисляше.

От смъртта на родителите й беше минала година и два месеца. Следователно кашонът също е бил отнесен преди толкова време. Така че каквото и да се бе случило с него, едно беше сигурно: никой не го бе отварял, иначе щеше да чуе. Освен това Синтия беше абсолютно сигурна, че знае къде се намира.

Когато се върна обратно в кабинета си, вече отменила ангажимента на лодката, тя се опита да мисли обективно. Имаше случаи, когато се изискваше изключително хладнокръвие, и сега бе един от тях. За момент в къщата в „Бей пойнт“ тя едва не се беше поддала на отчаяние, предизвикано от невероятната глупост, която бе направила, или по скоро от онова, което не беше направила. Спомни си един от афоризмите на Ейнсли: „Всички ние вършим глупости — понякога съвсем очевидни — и после се чудим как сме могли да го сторим…“.

Първо, най-важното.

Откритието й повдигна два жизненоважни въпроса. Единият вече бе получил отговор: все още не бяха отворили кашона. Вторият: имаше ли вероятност да остане неразпечатан? Разбира се, тя можеше да си седи и да се надява отговорът да е положителен. Но това не беше в нейния стил.

Синтия се консултира с телефонния указател на полицейското управление и набра номера на шефа на отдел „Веществени доказателства“. Отговори й телефонистката.

— Тук е съветник Ърнст. Капитан Иъкън, моля.

— Да, госпожо.

Малко след това:

— Добър ден, госпожо съветник. Тук е Уейд Иъкън. С какво мога да ви бъда полезен?

— Бих искала да се срещна с теб, Уейд. — Двамата се познаваха добре от времето, когато Синтия работеше в отдел „Убийства“.

— За вас по всяко време.

Разбраха се тя да отиде в отдела след час.

Отдел „Веществени доказателства“, който се намираше в главната сграда на полицейското управление, както винаги бе оживен, шумен и пълен със заети служители, каталогизиращи и подреждащи складовете, претъпкани с безброй различни предмети — малки и големи, от скъпоценни до такива, които не струваха и пукната пара. Обединяваше ги единственото фактът, че всички бяха свързани с престъпления и можеха да се използват като веществени доказателства. Огромните хранилища едва ли не се пукаха по шевовете и все пак някак си се намираха места за всекидневния поток от нови предмети.

Капитан Иъкън посрещна Синтия и я отведе в малкия си кабинет. Пространството в отдела бе дефицитно дори за неговия началник.

— Когато бяха убити родителите ми… — започна Синтия и драматично замлъкна. Иъкън, стар служител в управлението, тъжно поклати глава.

— Направо не можах да повярвам. Толкова съжалявам.

— Все още ми е трудно да свикна — въздъхна Синтия. — Но след като случаят вече е приключен и Дойл скоро ще бъде екзекутиран… Е, трябва да направя някои неща и едно от тях е да открия част от документите на родителите ми, които са били взети от къщата ни преди година.

— Имаше нещо. Не помня точно, но ще проверя. — Иъкън бързо се обърна към компютърния терминал на бюрото си и написа името и съответната команда. На монитора незабавно се появи колона от числа.

Капитанът кимна.

— Да, вещите на родителите ви са при нас. Доста са, сега вече си спомням.

— Зная колко много неща минават през вас. Изненадана съм, че изобщо си спомняте.

— Ами случаят беше важен и силно ни развълнува. Всичко беше в кашони и детективите казаха, че ще ги вземат, за да ги проверят, когато могат. — Иъкън погледна обратно към компютъра. — Предполагам, че изобщо не са го направили.

— Имате ли представа защо? — попита от любопитство Синтия.

— Както чух, времето ужасно ги е притискало — бяха установили двайсет и четири часово наблюдение над серийния убиец, не са им достигали хора и никой не е имал време да прерови кашоните. После хванаха престъпника.