Артър Хейли - Свръхнатоварване

Резултатите обаче не бяха еднозначни. В някои от случаите съществуваха достатъчно улики, за да бъдат подведени нарушителите под съдебна отговорност, но в повечето случаи нещата бяха доста объркани и не можеше да се направи категоричен извод.

За всички от отдела тази задача беше мудна и тягостна. И именно по тази причина този следобед Хари Лондон беше в подобно отпуснато състояние.

— Даа — каза той провлачено в слушалката.

Чу се съвсем слабо доловим шепот:

— Мистър Лондон ли е?

— Да.

— Обажда се Ърни, портиерът на сградата „Зако“. Мистър Ромео ми каза да се обадя на него или на вас, ако ония момчета се върнат. Тук са пак.

Краката на Хари Лондон изведнъж се намериха на пода, а той самият се изправи.

— Същите, които подправиха показанията на брояча?

— Същите са. Дойдоха и със същия камион. В момента пак вършат нещо. Слушайте, не мога да говоря повече от минута.

— Недейте да говорите тогава, а слушайте внимателно. Запишете номера на камиона.

— Вече го записах.

— Чудесно! Някой от нашите хора ще дойде по най-бързия възможен начин. Докато сме на път, по никакъв начин не внушавайте на тези хора никакви подозрения, но ако тръгнат да си ходят, задръжте ги по някакъв начин.

Докато говореше по телефона, Хари Лондон натисна копчето на бюрото си, с което викаше секретарката си.

В гласа по телефона очевидно все още имаше някакви съмнения:

— Ами, ако мога… Слушайте, мистър Ромео ми каза, че ще ми бъде заплатено…

— Ще си получиш своето, приятелче. Имаш ми думата. Сега просто прави това, което ти казах. Аз тръгвам — каза Лондон и затвори телефона.

В този момент секретарката му Сузи вече стоеше на вратата. Той й каза:

— Ще имам нужда от помощта на полицията. Обади се на лейтенант Ванески, знаеш къде да го намериш. Кажи му, че е случаят, за който очаквах информация. След това се свържи с Арт Ромео. Кажи му същото и да тръгне веднага към сградата „Зако“.

— Разбрано, мистър Лондон!

— Чудесно, момичето ми! — подхвърли той и се затича към асансьора, който щеше да го отведе в подземния гараж.

По пътя той си мислеше, че ако движението не беше натоварено и при малко повече късмет щеше да бъде при сградата „Зако“ след около десет минути.

Явно беше обаче, че Хари Лондон беше недооценил движението и многото хора, наизлезли да пазаруват за коледните празници. Пътуването до въпросната сграда, която се намираше на другия край на града, му отне близо двадесет минути.

Когато пристигна на мястото, той веднага разпозна една от полицейските коли, която беше лишена от обичайните отличителни белези. От нея излизаха двама души с цивилни дрехи. Единият от тях бе лейтенант Ванески. Хари Лондон благодари на късмета си: лейтенант Ванески беше стар негов приятел, на който не се налагаше да се дават излишни обяснения.

— Какво става, Хари?

Ванески беше млад и амбициозен. Тялото му беше добре тренирано и за разлика от колегите си се обличаше добре.

Лондон отговори:

— Спешно позвъняване, Борис. Да тръгваме.

Двамата тръгнаха със забързани крачки към входа на сградата.

Преди около двадесет години тази сграда е била модерна и солидна. Точно такава, в каквато би наела помещения брокерска къща или рекламна агенция. Сега обаче следите на времето си личаха и повечето от най-добрите фирми-наематели се бяха преместили в по-нови сгради. Ясно беше като бял ден, че сградата в настоящето и състояние носеше значително по-малки доходи на собствениците си.

Всичко това Хари Лондон беше научил при предишното си разследване.

Близо до входа те видяха един слаб и немощен човек, който подреждаше кофите за боклук. Той ги изгледа за момент и се отправи към тях.

— Мистър Лондон? — без съмнение това беше същият шепот, който бе чул по телефона.

— Вие вероятно сте Ърни, портиерът?

Мъжът поклати глава утвърдително:

— Именно.

— Още ли са тук тези хора?

— Вътре са — каза портиерът и посочи една от металните врати на първия етаж.

— Колко са?

— Слушайте, к’во става с моите мангизи?

— За Бога! — нетърпеливо каза Лондон. — Ще ги получите!

Лейтенант Ванески се намеси:

— Има ли някой друг тук?

— Само аз съм.

— Много добре — каза лейтенантът, като взимаше контрол върху положението.

Той каза на неговия помощник и на Лондон:

— Ще влезем бързо, Хари. Ти влизаш последен. Докато ние сме вътре, ти пази на вратата.

На пазача той нареди:

— Вие чакайте тук.

Той сложи ръка на металната дръжка на вратата и каза: