Артър Хейли: Свръхнатоварване

Пожарникарите, вдигнати по тревога, едвам се справяха с газьола, който изтичаше от танкерите направо в бушуващия огън. С големи трудности бе проветрено помещението на залата, в която се намираше главната турбина, забулено в гъст черен дим. Когато най-после димът се разсея и нещата се уталожиха, можаха да се намерят и телата на четиримата мъже. Главният инженер и директорът на централата едвам можеха да бъдат разпознати.

При оценката на щетите от експлозията се оказа, че те не бяха твърде големи. Централата се нуждаеше единствено от ремонт на пароподаващите тръби, работа за една седмица, и генераторът можеше отново да функционира. По ирония на съдбата по време на този ремонт би могла да се отстрани и причината за вибрациите, които наложиха идването на Уолтър Талбот в този фатален ден.

Ним Голдман и репортерите от всички местни вестници, от радиостанциите и от телевизията се бяха събрали в залата, която се намираше в непосредствена близост с контролния център и бе отделена от него с една стъклена стена. Веднага след случилото се многобройни журналисти се отправиха към GSP & L, за да получат разяснения, и вицепрезидентът на компанията по връзките с обществеността, Тереза Ван Бърен, бе помолила Ним да даде разяснения от името на компанията.

Някои от журналистите бяха вече настроени враждебно, тъй като намираха отговорите за много уклончиви:

— Вижте какво — каза репортерката от „Калифорния Икзаминър“ Нанси Молино, — я оставете тези врели-некипели! Кажете ни направо истината: Какво се случи? Кой е виновен? Какво може да се направи в създалата се ситуация и кога отново ще имаме електроенергия?

Мис Молино беше определено привлекателна, но по един суров начин: високите й скули я правеха да изглежда надменна, каквато понякога действително беше, а изразът на лицето й беше скептичен, понякога дори пренебрежителен. Беше грациозна и се обличаше добре, приличаше на една голяма черна котка.

Професионално Мис Молино си бе спечелила репутацията на специалист в разследването и изобличаването на корупцията в обществения живот. На Ним му приличаше на добре подострена ледена висулка. И ако се съдеше по последните й публикации, тя явно нямаше добро мнение за GSP & L.

— Питате ме какво точно е станало в Ла Миссион? — Ним едва се сдържа да не повиши тон. — Предполагаме, че най-малко двама наши служители са загинали, но все още пожарът не е угасен и всичко е обгърнато в гъст дим, тъй че не знаем повече подробности за момента.

Някой попита:

— Знаете ли имената на двамата загинали?

— Да, но все още не можем да ви ги съобщим. Първо трябва да бъдат уведомени семействата им.

— Известни ли са причините за взрива?

— Не.

Мис Молино отново се намеси:

— Какво става с тока? Кога ще го пуснете?

— Вече започнахме да подаваме електроенергия. Останалите мощности се очаква да бъдат възстановени за четири, максимум за шест часа. Смятаме, че до вечерта всичко ще се нормализира.

Действително всичко щеше да се нормализира, само че Уолтър Талбот вече го нямаше. Слухът за това, че главният инженер е бил по това време в електроцентралата и че е възможно да е загинал, преди няколко минути беше достигнал контролния център и всички все още бяха като гръмнати. Ним, дългогодишен приятел на главния инженер, просто още не бе имал време да осмисли новината, нито да почувства реално загубата, както щеше да стори по-късно. Ним Голдман познаваше и директора на централата Даниели, но съвсем бегло, и затова вестта за неговата гибел, макар и трагична, не можеше така да го развълнува. През стъклената преграда, отделяща залата от контролния център, се виждаше, че там продължават да работят напрегнато и Ним час по-скоро искаше да се върне там.

— Утре също така ли се очаква спиране на тока? — попита кореспондентът на една телеграфна агенция.

— Не, ако премине горещият фронт, както всички очакват.

Въпросите на журналистите се сипеха безспир, докато Ним Голдман се опитваше да им обясни проблемите, с които се сблъсква компанията при подобни екстремни натоварвания.

— Всъщност искате да ни кажете, че вашите хора нито са предвидили, нито са допуснали, че може да има ситуация, която да ги изкара извън релси? — каза Нанси Молино с ехиден тон.

Ним се изчерви и тъкмо се канеше да се впусне в обяснения за стратегията на планиране и прогнозите, когато в залата влезе Тереза Ван Бърен, директорът по връзките със средствата за масова информация. Тя беше ниска и пълна жена на около четиридесет години, в повечето случаи небрежно облечена с ленени костюми и груби туристически обувки. Тереза Ван Бърен по-скоро приличаше на домакиня, отколкото на опитен служител от ръководството на компанията, каквато всъщност беше.