Артър Хейли - Свръхнатоварване

Тя го изгледа втренчено, а после добави:

— Извинявай. Може би не беше сега моментът да ти го кажа. Опитай се доколкото можеш да помогнеш на жената на Уолтър.

След като седна в двуместния си Фиат Х19. Ним Голдман се насочи на североизток, към предградието Сан Рок, където живееха Ардит и Уолтър Талбот. Той познаваше добре пътя, толкова пъти беше идвал при Уолтър и Ардит.

Беше късен следобед и движението все още беше натоварено, макар че часът на най-големите задръствания беше минал. Горещината беше поспаднала малко, но отникъде не подухваше ветрец.

Ним се опитваше да се настани по-удобно в колата и в този миг се замисли, че е надебелял и че ако не вземе спешни мерки, в скоро време той и малкият фиат щяха да достигнат точката на несъвместимост. Той нямаше никакво намерение да сменя колата си. Тези, които караха огромни лимузини, според Ним само излишно хабяха ценен бензин, правеха ненужни разхищения и изобщо не се замисляха, че ще дойде ден, когато много от жизненоважните суровини и продукти нямаше вече да са достатъчни. Една от най-големите трагедии би била липсата на електроенергия.

Ним преценяваше случилото се този ден като предупреждение за нещо много по-сериозно, което щеше да стане след година или две. За жалост никой не се интересуваше от тези проблеми Дори и в GSP & L съществуваха примиренчески настроения и безразличие „Няма какво да се тревожим! Всичко ще се оправи. Междувременно недейте излишно да плашите обществеността.“

В последно време само трима от висшите служители настояваха за промени — това бяха Уолтър Талбот, Тереза Ван Бърен и Ним. Те настояваха за повече гласност и откритост в политиката на компанията Те настояваха незабавно да се уведоми обществеността, средствата за масова информация и политиците за надвисналата опасност от енергиен глад. Да им бъде разяснено, че този процес е необратим и че единствено изграждането на нови електроцентрали и реконструкцията на вече съществуващите и строгите икономии биха предотвратили енергийния хаос. До настоящия момент обаче надделяваха тези, които страдаха от традиционната нерешителност и преклонение пред силните на деня. И така нямаше промени, а в този момент единият от тримата кръстоносци не беше вече между живите.

Мъката по изгубения приятел отново завладя мислите на Ним. По-рано той сдържаше напиращите сълзи, но в момента, в който остана сам, даде воля на чувствата си. В този момент Ним отчаяно искаше да направи нещо за Уолтър: опита се да си спомни думите на еврейската молитва, която произнасяше най-близкият роднина по мъжка линия, но не успя.

Имаше моменти в живота на Ним, както и настоящия, когато изпитваше непреодолима нужда от религиозно успокоение, от връзка с прадедите си, от самоопределение. Но вратите на религията бяха затворени за него, още преди да се беше родил. Неговият баща, Исак Голдман, който бе емигрирал в Съединените щати от Източна Европа без нито една стотинка, бе запален социалист. Син на равин, Исак Голдман не бе успял да намери допирни точки между религията и социализма и до ден-днешен, вече на осемдесет и две години, определяше еврейската религия като банално клише, смесица между Бог и Аврам.

Ним беше израснал, приемайки избора на баща си. Днес обаче той си задаваше въпроса: Независимо от неговата лична позиция, има ли той правото да лишава двете си деца, Лия и Бенджи, от познанията, които може да им даде многовековната еврейска история?

В момента, в който си помисли за семейството си, Ним се сети, че не бе предупредил Рут, че ще се забави тази вечер. Той взе слушалката и даде на телефониста домашния си номер. След миг телефонът вече звънеше. Обади се детски глас, който каза:

— Дом Голдман. На телефона Бенджи Голдман.

Ним се усмихна. Това беше той — Бенджи, прецизен и акуратен, макар и да беше все още на десет години, за разлика от сестра си Лия, която беше с четири години по-голяма, но вечно разсеяна, която и телефона вдигаше само с едно „Здрасти!“.

— Аз съм татко. Бенджи. Обаждам се от колата.

Ним беше обяснил на семейството си, че когато се обажда по радиотелефона, не бива да го прекъсват, тъй като по тези линии не можеше да се говори едновременно.

— Всичко наред ли е при вас?

— Да, татко, вече всичко е наред. Обаче преди малко беше спрял тока — закачливо добави Бенджи. — Ти сигурно знаеш. Аз обаче трябваше отново да сверявам всичките часовници вкъщи.

— Да, да, разбира се, че знам. Дай да се обади майка ти, моля те.