Артър Хейли - Свръхнатоварване

Ерик Хъмфри седеше в неудобно високо свидетелско кресло с висока облегалка. Той бе прекарал там повече от половин ден и лицето му вече се бе зачервило от възмущение.

На три крачки от него се намираше Дейвид Бърдсонг, който презрително го поглеждаше, поклащаше се на петите си и задаваше въпроси.

— Явно не сте добре със слуха, затова ще повторя въпроса си: колко получавате на година?

Хъмфри, който се колебаеше още при първото задаване на въпроса, отново отправи поглед към Оскар О’Браян, който само леко повдигна рамене.

Председателят на управителния съвет на GSP & L отговори със стиснати устни:

— Двеста четиридесет и пет хиляди долара.

— Не, приятелю, не ви питам за приходите на компанията, а за вашите — каза Бърдсонг, като го съпроводи с театрален жест с ръка.

Хъмфри обаче явно не намираше нищо смешно в това.

— Именно цифрата на моята заплата ви съобщих.

— Невероятно! — Бърдсонг отново театрално се удари по челото. — Не мога да си представя, че един човек може да печели толкова много пари…

От залата се чуха възгласи и освирквания. Някой се провикна:

— Ние, потребителите, даваме тези пари! По дяволите, толкова много.

Имаше аплодисменти за изявлението и тропане с крака.

Председателят на комисията чукна с чукчето и извика:

— Моля за ред!

Той беше млад човек, на около тридесет години, с розово момчешко лице. Беше назначен на този пост преди една година, като беше работил няколко години за управляващата партия. По образование беше счетоводител и се говореше, че е с роднински връзки с губернатора.

След репликата на председателя на комисията О’Браян скочи на крака:

— Господин председателю, необходимо ли е да бъде тормозен свидетелят?

Председателят погледна Бърдсонг, облечен с избелели дънки, ярка риза с разкопчана яка и обувки за тенис. В пълен контраст с него беше Ерик Хъмфри, безупречно облечен в костюм по поръчка от известния бутик „Де Лизи“.

— Вие зададохте вашия въпрос, мистър Бърдсонг, и получихте отговор — каза председателят на комисията. — Струва ми се, че бихме могли да минем и без театралните жестове. Моля, продължавайте.

— Разбира се, господин председател — каза Бърдсонг и отново се обърна към Ерик Хъмфри. — Значи, казвате двеста четиридесет и пет хиляди долара?

— Да, точно така.

— Има ли някакви допълнителни облаги за това да бъдеш „голяма клечка“? — В залата се разнесе смях. — Извинете ме, имах предвид за председател на подобна компания. Нещо като персонален автомобил?

— Да.

— Със или без шофьор?

— С шофьор.

— А големи разходи за представителни нужди има ли?

Хъмфри вметна раздразнено:

— Не бих ги нарекъл чак толкова големи.

— А как ви се струва думичката „изключителни“?

В залата отново се разнесе смях.

Ерик Хъмфри вече бе започнал да показва раздразнението си. Макар и да беше изключителен администратор, той нямаше опит с подобни грубияни и палячовци като Бърдсонг. Той отговори студено:

— Моето положение и задължения предвиждат някои разходи, които се покриват от компанията.

— Не се и съмнявам в това!

О’Браян отново се готвеше да се изправи на крака, но председателят на комисията му направи знак да седне и каза:

— Придържайте се към въпросите, мистър Бърдсонг.

— Слушам, сър — каза Бърдсонг и широко се усмихна.

Ним, седнал в залата, едва се сдържаше да не прояви възмущението си. Защо Хъмфри не бе отговорил открито и настъпателно, както можеше и трябваше да направи? Да беше казал: „Моята заплата, мистър Бърдсонг, е публично достояние и редовно се представя на данъчните власти. Информацията не е секретна и вие, предполагам, сте проучили този въпрос доста прилежно, преди да дойдете в тази зала. Така че не е нужно да се прекалява с излишно театрализиране и маниерничене. Освен това съм длъжен да подчертая, че това е съвсем нормална заплата за един председател на управителен съвет на национална компания, дори в сравнение с други подобни е една от най-ниските И GSP & L дава на ръководните си кадри подобни заплати, за да ги задържи на работа, защото не е тайна, че аз бих могъл да получавам в друга компания значително по-висока заплата. Може би тази система не ви харесва, мистър Бърдсонг, но докато икономиката ни е пазарна — такова е положението. Що се отнася до колата с шофьор, ръководството на компанията реши, че моето време и сили са много по-ценни за тях, отколкото стойността на една кола и заплатата на един шофьор. Да добавя и още нещо за колата — аз дори нямам време да си почивам и в нея, защото работя и по пътя от едно място на друго. И най-накрая, ако ръководството и акционерите не са доволни от работата, която получават от мен в замяна на посочената заплата, могат да ме освободят.“