Артър Хейли - Свръхнатоварване

— Благодаря ти, имаш много нежни ръце — каза Карен. — Това е един пример за така наречените „недоразумения“ — повечето хора смятат, че парализираните са лишени от всякакви усещания. Но не с всички е така. Например аз, дори и да не мога да се движа, изпитвам усещания както всички останали. Именно затова се налага често да променям положението на тялото си.

— Вероятно си права — каза Ним. — Трябва да призная, че и аз по-рано бях заблуден по същия начин.

— Знам — каза тя закачливо. — Но трябва да ти призная, че усещах ръцете ти върху краката си и ми беше много приятно.

В този момент в главата му започнаха да се въртят най-невероятни мисли, но той успя отново да се концентрира и попита:

— Кажи ми за някое друго „недоразумение“.

— Че парализираните не бива да ги разпитват. Ти дори не можеш да си представиш как се смущават останалите хора и избягват контактите с нас. Някои просто се страхуват.

— Често ли се случва?

— Непрекъснато. Миналата седмица сестра ми Синтия ме заведе в един ресторант на обяд. Когато дойде сервитьорът, той записа нейната поръчка и попита, без дори да ме погледне: „А тя какво ще яде?“. Синтия, бог да я благослови, му каза: „А защо самият вие не я попитате?“. Но дори и докато му казвах поръчката си, сервитьорът не смееше да ме погледне в очите.

Ним помълча за миг, а после протегна ръка и взе тази на Карен в своята.

— Срамувам се заради всички нас.

— Не трябва. Ти изкупваш вината на мнозина, Нимрод.

Като пусна ръката й, Ним каза:

— Миналия път, когато бях тук, ти започна да ми разказваш за семейството си.

— Е, днес ще имаш възможност да се срещнеш с тях или поне с моите родители. Надявам се, че нямаш нищо против, ако минат за малко след обяд. Днес за майка ми е почивен ден, а пък и баща ми има работа наблизо.

Карен обясни, че родителите й дошли в Америка от Австрия през средата на тридесетте години, когато Втората световна война вече назряваше в Европа. Те се запознали и оженили в Калифорния и имали две дъщери — Синтия и Карен. Истинското име на бащата на Карен било Слонхаузер, което след това се превърнало в Слоун. Самите Синтия и Карен не знаели почти нищо за родната страна на родителите си и израснали като типично американски деца.

— В такъв случай Синтия трябва да е по-голяма от теб?

— Да, с три години. Много е хубава. Бих искала да те запозная някой ден с нея.

В този момент шумовете в кухнята поутихнаха и на вратата се появи Джоузи, която буташе количката с обяда. Тя сложи една сгъваема масичка пред Ним и закрепи подставката отстрани на количката на Карен. След това Джоузи сервира обяда — пушена сьомга, салата и препечени филийки хляб. Виното беше Пино Шардоне „Луи Мартин“.

— Не мога да си позволявам често да купувам подобно вино, но днес е особен ден, защото ти се върна…

Джоузи я попита:

— Аз ли да те храня или предпочиташ мистър Голдман?

— Ще ме нахраниш ли, Нимрод?

— Разбира се. Само ще те помоля да ми казваш, когато правя нещо не както трябва.

— Съвсем не е трудно. Просто трябва да ми слагаш храната в устата. Тоест ще ядеш за един, а ще храниш двама.

Като погледна Карен с разбиране и се усмихна, Джоузи се оттегли в кухнята.

— Виждаш ли? Чудесно се справяш! — каза Карен след малко. — Би ли могъл сега да ми избършеш устните.

Тя протегна глава към Ним и той избърса устните й с една салфетка.

Докато продължаваше да храни Карен, Ним си помисли, че всичко това, което правиха заедно, неимоверно много ги сближаваше. Никога не бе изпитвал подобно чувство. И най-странното бе, че във всичко това имаше особена чувственост.

Към края на обяда Карен го попита:

— Аз ти разказах почти всичко за себе си. Разкажи ми нещо и ти.

Ним започна да й разказва за родителите си, за детството, за работата си и за брака си с Рут и децата, Лия и Бенджи. Той се чувстваше толкова предразположен от Карен, че дори сподели най-съкровените си мисли — своите съмнения за религията на прадедите си и дали тя трябва да бъде продължена чрез неговите деца, смисълът на живота му и перспективите пред брака му.

— Стига толкова — каза той най-накрая. — Не съм дошъл тук, за да ти досаждам.

Карен се усмихна и поклати глава.

— Ним, ти просто никога не би могъл да бъдеш досаден. Ти си многостранен човек, а такива хора рядко омръзват. Ти много ми харесваш. Отдавна не ми се е случвало да имам подобно усещане за някого.

— Аз изпитвам същото към теб — каза й Ним.

Лицето на Карен леко се изчерви.