Артър Хейли - Свръхнатоварване

— Известно ми е. Вероятно подобно е положението и с другите негови хора. Сигурен съм, че пак са измислили нещо.

Ним и Хари Лондон влязоха незабелязано вътре. А отвън шумът все повече нарастваше.

Ерик Хъмфри нервно се разхождаше в една малка странична заседателна зала, като си повтаряше речта, която след малко трябваше да произнесе. През последните няколко дни бяха написани няколко чернови, като окончателният вариант бе напечатан преди не повече от два часа. Дори и сега, когато си повтаряше наум думите от речта, той се спираше, за да нанесе някои поправки.

Всички останали мълчаха, като уважаваха правото на председателя на управителния съвет да се концентрира. В стаята бяха още Шарлот Ъндърхил, Оскар О’Браян, Стюарт Ино, Рей Паулсен и още неколцина директори. Двама от тях си сипваха питиета от барчето встрани.

В един момент всички обърнаха глави към отварящата се врата. Появи се един човек от охраната, следван от Ним.

Ерик Хъмфри остави страниците, които държеше в ръката си, и попита:

— Е, какво става?

— Има страхотна тълпа отвън — каза Ним и описа накратко положението в залата и пред хотела.

Председателят попита нервно:

— Има ли някакъв начин да отложим събранието?

Оскар О’Браян поклати отрицателно глава.

— Никакъв. То е свикано по всички правила и трябва да се състои.

— Освен това, ако го направим, ще има бунт — каза Ним.

— Това може да стане така или иначе обади се един от директорите.

Председателят на управителния съвет се отправи към бара и си сипа една сода. В момента най-много му се искаше в чашата да имаше уиски, но трябваше да спази собствената си заповед да не се консумира алкохол през работно време. Той каза раздразнено:

— Ние предварително знаехме какво ще се случи, тъй че разговорите за отлагане са безсмислени. Просто нека се опитаме да направим най-доброто, което можем.

Той отпи една глътка от чашата си и продължи:

— Тези хора имат правото да ни се извинят за техните дивиденти. Аз самият съм убеден в това. Какво можем да кажем на хора, които са си вложили спестяванията, вярвайки, че са на сигурно място, а впоследствие се оказва, че не е така?

— Можете да се опитате да им кажете истината — предложи Шарлот Ъндърхил. — Да им кажете, че в тази страна няма такова място, където хората могат да си вложат спестяванията и да са сигурни, че няма да са на загуба. Нито в компании като нашата, нито в банки, защото и там лихвата непрекъснато се променя. И за всичко това са виновни онези шарлатани от Вашингтон, които ни дадоха в ръцете едни хартийки без покритие, освен техните обещания, финансовите ни институции са в пълна разруха. Същото важи и за застраховките и социалните осигуровки. Дори и почтените и стабилни компании като нашата са буквално притиснати до стената и са принудени да предприемат подобни непопулярни мерки и да теглят последствията!

Чуха се одобрителни гласове, някои дори изръкопляскаха.

Председателят на управителния съвет каза сухо:

— Шарлот, може би вие трябваше да произнесете речта вместо мен.

А после добави замислено:

— Разбира се, всичко, което каза, е истина За съжаление повечето хора не са готови да приемат тази истина или поне не сега.

— Шарлот, кажи ми къде си държиш спестяванията — попита я Рей Паулсен.

Вицепрезидентката по финансовите въпроси му отговори троснато:

— Как къде? В Швейцария — страната, която още е запазила някаква финансова чистота и сигурност. Също и на Бахамските острови — в златни монети и швейцарски франкове. И ако останалите не са го направили, настоятелно ги съветвам да го сторят.

Ним погледна часовника си и тръгна към вратата.

— Два часът е без една минута. Време е да тръгваме — каза той.

— Сега вече ми става ясно как са се чувствали християните, преди да ги изведат за разтерзание на лъвовете — каза Ерик Хъмфри, докато излизаше.

Представителите на ръководството на GSP & L излязоха с бързи крачки на подиума. Председателят на управителния съвет се насочи към катедрата, а останалите седнаха на столовете, разположени от дясната му страна. В този момент някъде из предните редици се чу викът:

— Ууу!

Виковете бяха подети от останалата част от залата и в един момент се чуваха само освирквания и крясъци.

Ерик Хъмфри стоеше до микрофона и чакаше виковете да стихнат. Когато те поспряха, той каза:

— Дами и господа, ще бъда съвсем кратък в обясненията си за настоящето състояние на компанията. Вероятно мнозина от вас искат да зададат своите въпроси…