Артър Хейли - Свръхнатоварване

— Съгласен съм с много от това, което казахте — каза Ним. — И вие знаете, че е така, тъй като много пъти сме си говорили по тези въпроси Но основната ви грешка се крие в това, че приемате за вярна единствено собствената си гледна точка, сякаш спуснати свише от някой Исус, Мохамед, Буда, превърнали се в едно цяло. Лаура, вие сте част от една малка група хора, които знаят или мислят, че знаят кое е най-доброто за човечеството. В името на всичко това вие сте готови да пренебрегнете всички практични аспекти в този живот, само и само да задоволите, както правят децата, своя малък каприз. В крайна сметка можете да доведете до гибел всички ни.

Лаура Бо Кармайкъл каза студено:

— Не мисля, че имаме какво повече да си кажем.

Тя извика келнера.

— Моля, донесете ни сметките.

Ардим Талбот го покани да влезе в гостната.

— Мислех си, че вече никога няма да се обадиш — каза тя. — Ако не се беше обадил още един-два дена, аз щях да го сторя.

— Опасявам се, че имахме прекалено много неприятности напоследък Нямах почти никакво свободно време — каза й Ним — Сигурно си чула за случилото се.

Беше късно след обяд Ним се беше отбил при Ардит, както сам си го обясняваше „на път за вкъщи“ Той се бе обадил на Ардит под влияние на моментното си настроение след срещата с Лаура Бо Кармайкъл. Той много се укоряваше за антагонизма, с който бе завършила.

Ардит се държа много мило.

— Чувствах се толкова самотна и бих се радвала да те видя. Защо не минеш след работа за едно питие?

Когато пристигна обаче, стана ясно, че Ардит имаше предвид не само питието. Тя го прегърна и го целуна по такъв начин, че не оставаха съмнения за намеренията й Ним съвсем нямаше нищо против това, което щеше да се случи, но все пак те седнаха да пийнат по едно питие и да си поприказват.

— Да, чух за случилото се — каза Ардит. — Какво става напоследък, сякаш целият свят се е побъркал!

— Мисля, че светът винаги си е бил малко побъркан. Просто докато не дойде в твоята къща, не го забелязваш.

Ним си мислеше, че този ден Ардит изглеждаше значително по-добре от деня, когато бе научила за смъртта на Уолтър Тогава, както и в деня на погребението, Ардит изглеждаше изхабена и стара През последния месец обаче отново жизнените й сили бяха надделели над мъката и предишната й привлекателност се бе възвърнала Лицето и тялото й бяха покрити със златист загар, извивките на тялото й, подчертани от тясната рокля на цветя, припомниха на Ним удоволствието, което бяха изживели заедно. Ним си спомни как преди години му бе попаднала една книга със заглавие „Предимствата на по-възрастните жени“. Той не си спомняше нищо повече от заглавието, но вече имаше чувството, че знае какво е имал предвид авторът.

— Уолтър винаги смяташе, че всичките тези ужасни неща, които се случват по света, всичките тези войни, атентати, замърсяването на околната среда, са част от природния баланс. Говорили ли сте някога за това?

Ним поклати отрицателно глава. Въпреки че бяха много близки приятели, техните разговори в повечето случаи се свеждаха до конкретни и практични неща, в тях просто нямаше място за философия.

— Уолтър не винаги обичаше да говори за тези неща — каза Ардит. — Мисля, че ги споделяше главно с мен. Той често казваше следното: „Мнозина смятат, че човешкият род е в състояние да контролира настоящето и бъдещето, което обаче е само една илюзия“. Или: „Свободната воля на човека е заблуждение, а упоритостта му — още едно средство на природния баланс“. Уолтър вярваше, че войната и епидемиите имат специално предназначение да намалят населението, което земята вече не е в състояние да изхранва. Човешкият род е като онези животински видове, които се възпроизвеждат, а след това се хвърлят от някоя скала, само че хората са измислили по-усъвършенствани начини за това.

Ним беше като гръмнат. Макар и думите на Ардит да не бяха произнесени със специфичния шотландски акцент на Уолтър, те до голяма степен напомняха неговия философски и донякъде язвителен стил. Колко странно наистина, че Уолтър бе разкрил дълбините на душата си на Ардит, която Ним определено не поставяше сред най-задълбочените умове. Но беше ли странно всъщност? Вероятно още много неща щеше да научи за интимността на умовете на една брачна двойка, чувство, което самият той никога не бе изпитвал.

Беше му интересно как ли би реагирала Лаура Бо Кармайкъл на убеждението на Уолтър, че замърсяването на околната среда е необходима част от баланса на природата, един малък компонент на някакъв мрачен и неясен план. След това, спомняйки си своите собствени разсъждения на тази тема, попита Ардит: