Артър Хейли - Свръхнатоварване

Той си поделяше Ивет с останалите трима членове на „Приятели на свободата“, които живееха в къщата — Уейд, дете на науката като самия Георгос и последовател на Маркс и Енгелс, Ют — индианец, чието сърце беше пълно с омраза към институциите, които бяха унищожили неговия народ, и Феликс — произведение на детройтското гето, чиято житейска философия се свеждаше до това да пали, убива или, иначе казано, по всякакви начини да разрушава всичко чуждо на горчивия опит, който имаше от малък.

Независимо от факта, че делеше Ивет с останалите, Георгос изпитваше към нея собственически чувства, които граничеха с привързаността. Това обаче до голяма степен противоречеше на Катехизиса на революционера, в който се твърдеше следното:

„Революционерът е самотник. Той няма лични интереси, няма чувства, нямаше навици, нямаше лични вещи. Всичко в него е притежание на една мисъл, на една страст — революцията.

В сърцето на революционера няма място за романтизъм, сантименталност и ентусиазъм…“

Георгос затвори дневника си, като междувременно се подсети, че комюникето на Приятелите на свободата трябва да бъде изпратено в някоя радиостанция не по-късно от днес следобед.

Както обикновено, изявлението ще бъде сложено на сигурно място, а след това ще бъдат предупредени тези от радиостанцията. Сигурно ще си счупят краката за тази информация.

Комюникето, помисли си със задоволство Георгос, ще бъде новина номер едно тази вечер.

— Преди всичко — каза Лаура Бо Кармайкъл, след като вече си бяха поръчали питиетата — мартини за нея и блъди мери за Ним. — Бих искала да кажа колко много съжалявам за това, което се случи с вашия президент мистър Фентън. Никога не съм го познавала добре, но това, което стана, бе наистина трагично.

Президентката на клуб „Секвоя“ беше на около шестдесет години, слаба и елегантна, вечно оживена. Тя се обличаше строго, винаги носеше обувки с нисък ток и подстригваше косата си късо, сякаш да прикрие своята женственост Ним си обясняваше това с факта, че когато Лаура Бо Кармайкъл е правила първите си крачки в средите на атомните физици, там са преобладавали мъже.

Те седяха в една от най-елегантните зали на ресторанта на хотел Феърхил, където Ним бе предложил да отидат на обяд Ним отдавна имаше намерение да осъществи тази среща, но последните атентати в GSP & L му бяха причинили много тревоги и безпокойства. В момента бяха въведени много строги мерки по охраната на централните офиси, мерки, предложени в доклада на Ним по планирането. Предвиждаше се и много работа във връзка с увеличаването на таксите за електроенергията.

След като до него стигна смисълът на думите на Лаура, той каза:

— За нас това беше шок, особено след инцидента в Ла Миссион. Предполагам, че все още повечето от нас са доста уплашени.

Така си беше, помисли си Ним. Повечето представители на ръководството на компанията отказваха всякакви публични изявления или участия в телевизионни предавания, за да не привличат към себе си вниманието на терористите. Самият Ерик Хъмфри бе наредил неговото име да не се споменава в никакви съобщения и реклами на компанията, адресът му бе заличен от всички архиви и трябваше да се пази в тайна, доколкото едно подобно нещо можеше да бъде тайна. Повечето от служителите бяха променили телефонните си номера. Висшето ръководство щеше да бъде придружавано навсякъде от телохранители, с изключение на неделната игра на голф.

Ним обаче идеше да бъде изключение.

Както заяви председателят на управителния съвет, Ним щеше да продължи да бъде говорител на компанията и неговите публични изяви щяха да станат повече. Всичко това го поставяше право на предна линия, особено за бомбените атентати.

Също така потайно бе увеличена и заплатата на Ним. Много странен начин на разплащане, макар че Ним отдавна трябваше да получи това увеличение.

— Въпреки че Фрейзър ни беше президент, той изпълняваше единствено представителни функции, пък и му оставаха само пет месеца до пенсия.

— Това прави всичко да изглежда дори по-тъжно. Как са другите?

— Една от ранените, секретарка, почина днес сутринта.

Ним съвсем слабо я познаваше. Тя работеше във финансовия отдел и имаше правото да отваря цялата поща, дори и маркираната с „лично“ или „поверително“. Тази привилегия й костваше живота, а в същото време беше спасила живота на Шарлот Ъндърхил, до която всъщност бе адресирано писмото. Две от петте бомби бяха ранили неколцина души, които стояли наблизо. На едно от момчетата в счетоводството, което беше само на осемнадесет години, му бяха откъснати и двете ръце.