Артър Хейли - Свръхнатоварване

Специален ускорен асансьор, до който достъп имаха само ръководните служители, щеше да го изкачи до двадесет и втория етаж, където се намираха офисите. Ним използва персоналния си ключ, който се бе превърнал в GSP & L в символ на положение, за да стартира асансьора и се устреми нагоре. По пътя той си спомни за решението си да се свърже още днес с председателката на клуб „Секвоя“.

Секретарката му, Виктория Дейвис, млада, но много компетентна негърка, вдигна погледа си от документите, когато той влезе в двустайния си офис.

— Здравей, Вики — каза той. — Има ли много поща днес?

— Нищо спешно. Всъщност има няколко писма във връзка с вчерашното ви участие в телевизионното предаване — всичките са одобрителни. Аз също се присъединявам към тяхното мнение.

— Благодаря — измърмори Ним. — Можеш вече да се смяташ за член на клуба на моите почитателки.

— Има още нещо, маркирано „лично“, което току-що дойде. Оставих ви го на бюрото. Има и някои неща за подпис.

Тя го последва в кабинета му. В същия момент отнякъде се чу глух тътен. Каната с вода и чашите затракаха, потрепери и прозорецът, разположен от страната на вътрешния двор.

Ним се спря и се ослуша.

— Какво е това?

— Нямам понятие. Същото нещо се случи и няколко минути, преди вие да влезете.

Ним само вдигна рамене: можеше да бъде всичко, от земетресение до някакви строителни работи, извършвани наблизо. Като застана до бюрото си, той прегледа писмата и бележките, оставени там, и хвърли поглед на пакета с надпис „лично“. Беше мек кафеникав плик, със следи от восъчен печат на гърба. Той започна несъзнателно да го отваря.

— Вики, преди да започнем с другите работи, опитай се, моля те, да се свържеш с мисис Кармайкъл.

— В клуб „Секвоя“ ли?

— Именно.

Тя остави на бюрото му документите, отбелязани „за подпис“, и тръгна да излиза. В същия момент вратата на кабинета широко се отвори и в него връхлетя Хари Лондон. Косата му бе разрошена, лицето му — червено от напрежение.

Лондон видя Ним.

— Не! — извика той. — Не!

И докато Ним стоеше поразен, Лондон прекоси стаята и се хвърли върху бюрото. Той сграбчи кафеникавия плик и го сложи на пода.

— Бързо! Всички навън!

Лондон сграбчи Ним за ръката и го избута напред, като едновременно с това дърпаше навън и секретарката. Те се измъкнаха в коридора, като се спряха само за миг, за да може Хари Лондон да затръшне плътно вратите зад тях.

Ним възмутено започна:

— Какво по дяволите…

Но не успя да завърши мисълта си, защото отвътре дойде трясък на взрив. Стените на коридора се разлюляха, една от картините падна от стената и стъклото, което я покриваше, се счупи на малки парченца.

В същия този момент друг тътен, подобен на този, който Ним бе чул при влизането в кабинета си, се чу на някой от долните етажи. Служителите започнаха да наизлизат от всички кабинети.

— Боже мой! — изстена Хари Лондон безнадеждно.

Ним извика:

— Какво става по дяволите!

Вече можеха да се чуят възбудени гласове, телефонни звънения и звукът на приближаващите сирени.

— Бомби в пликове — каза Хари. — Те не са много големи, но могат и да убият някого, който е достатъчно близо. Този взрив, който чухте, беше четвъртият. Фрейзър Фентън е мъртъв, другите са ранени… Всички в сградата са предупредени, но молете се да няма повече бомби.

С малко парче молив Георгос Уинслоу Арчамболд, Йейл, випуск 1972 записваше в дневника си:

„Вчера бе извършена успешна операция срещу фашистките и капиталистически потисници!

Един от водачите на врага — Фентън, президент на скапаната компания, е мъртъв. В името на Приятелите на свободата бе успешно атакуван бастионът на експлоататорите. От десетте удара пет попаднаха право в целта. Добра работа!

Силата на ударите може да е била и по-голяма, ако се вземе предвид, че ония журналисти все омаловажават нещата.“

Георгос остави молива. Дори и да беше много неудобно, той неизменно пишеше с парче молив, защото така бе чувал, че правел Махатма Ганди, като е смятал, че като го хвърляш, проявяваш неуважение към хората, които са го направили.

Ганди беше един от кумирите на Георгос Арчамболд заедно с Ленин, Маркс, Енгелс, Мао Дзедун, Че Гевара, Фидел Кастро и много други. Това, че Ганди не е бил привърженик на насилието, ни най-малко не притесняваше Георгос.

Той отново се залови за писане.

„Пресата, която лиже подметките на капиталистите, днес патетично осъди смъртта и обяви загиналите и ранените за невинни жертви! Колко наивно!