Артър Хейли - Свръхнатоварване

Все още не бяха определени дати за началото на обсъжданията на проектите във Финкасъл и Девилс Гейт.

До голяма степен разочарованието на Ним се подклаждаше и от липсата на положителен резултат от така наречения въпросник.

Въпросникът беше разпратен преди повече от три седмици и сега вече опитът да се намери Георгос Арчамболд изглеждаше като загуба на пари и време.

След известно време заваляха и отговорите. Огромни помещения на първия етаж на централата на GSP & L бяха определени само за тази операция. Шестима служители на компанията и двама от отдела на прокуратурата се занимаваха със случая. Те сравняваха всеки един от отговорите с мострата на почерка на Арчамболд и за да няма грешка, писмата се преглеждаха по три пъти от различни хора. Но до момента не бе дошло нищо, което да прилича на почерка на мострата.

В момента вече бяха останали само двама служители, които допреглеждаха пристигащата поща, но шансовете да дойде нещо от Георгос Арчамболд бяха почти минимални…

За Ним този случай бе станал почти незначителен на фона на недостига на гориво, което занимаваше дните и нощите му.

Именно по време на една извънредна среща с директора по доставката на газьол и началника на отдела по прогнозирането на натоварването в офиса на Ним иззвъня телефонът.

Обезпокоен от прекъсването, Ним вдигна вътрешния телефон, за да разбере кой го търси.

— Моля?

— Мис Слоун ви търси на първа линия — каза му секретарката му Вики. — Не бих ви безпокоила, ако не ми беше казала, че е важно.

— Кажи й… — Ним таман се канеше да й предадат, че ще се обади по-късно, но впоследствие промени намерението си. — Ще се обадя.

Той се извини пред останалите и каза:

— Здравей, Карен.

— Нимрод — гласът на Карен беше определено обезпокоен, — баща ми има сериозни проблеми. Имам нужда от помощта ти.

— Какво се е случило — Ним си спомни за разговора им преди концерта.

— Накарах майка ми да ми каже, защото татко не искаше… Нали знаеш, че баща ми има свой малък бизнес.

— Да — Ним си спомни, че Лутър Слоун бе говорил за това, когато се бяха срещнали в апартамента на Карен. Това бе същият онзи ден, когато родителите й си признаха, че все още изпитват чувство за вина пред дъщеря си.

— Ним, представители на твоята компания и хора от полицията на няколко пъти го разпитваха.

— За какво са го разпитвали?

Карен се поколеба, преди да отговори:

— Съдейки по думите на мама, той е работил доста за компанията „Куейл“. Става дума за уредите, отчитащи консумацията на газ.

Ним й каза:

— Би ли повторила името на компанията.

— Името й е „Куейл“. Говори ли ти нещо?

— Да, говори ми. — Ним си помисли, че почти със сигурност Лутър Слоун се е забъркал в някоя история с кражба на газ. Скоро Хари Лондон му бе говорил за нови разкрития. Дали и Слоун не беше между тях?

Ним беше доста депресиран. Той веднага си помисли: защо ли го е направил? Отговорът беше ясен — за пари. Но веднага той си помисли, че вероятно знае за какво са били използвани парите…

— Карен, ако правилно съм те разбрал, положението е сериозно и вероятно няма да мога да направя нищо.

Ним видя, че и останалите в кабинета му слушаха разговора и само се преструваха, че са заети с друго.

— Няма да мога да направя нищо поне тази вечер — каза Ним. — Но утре сутринта ще разбера каквото мога и ще ти се обадя.

Карен явно се бе притеснила.

— Съжалявам, Ним. Не биваше да те безпокоя.

— Няма нищо — успокои я той. — Знаеш, че никога не ме притесняваш. Утре ще видя какво мога да направя.

Докато продължаваше дискусията си с колегите си, Ним се опита да се концентрира, но това не му се удаваше. Той се питаше дали животът, който бе отнел на Карен толкова радости, се готвеше да й отнеме още една?

Спомените преследваха Георгос Уинслоу Арчамболд и насън, и наяве.

Споменът му беше от един летен ден в Минесота, когато той току-що бе навършил десет години. През лятната ваканция беше отишъл на гости при едно фермерско семейство. Сега вече не си спомняше нито защо, нито при кого точно бе ходил. Семейството имаше момче, което заедно с Георгос често ходеше в хамбара на лов за плъхове. Този път, спомняше си Георгос, те бяха убили няколко плъха по особено жесток начин, като ги набождаха на вили. Беше останал само един голям плъх, когото те бяха подгонили в един ъгъл. Георгос и сега ясно си спомняше мъничките горящи очи на плъха и как ги гледаше с безнадеждност и омраза, докато го приближаваха. В отчаянието си плъхът се хвърли напред и впи зъби в ръката на другото момче. Момчето извика от болка, но и животът на плъха не продължи повече от няколко секунди, преди Георгос да го повали с вилите на земята и после да ги забие в него.