Артър Хейли - Свръхнатоварване

— Една седмица просто не е достатъчна — каза шофьорът. — Да опитаме още веднъж?

Нанси каза:

— Действително, защо пък не?

След още една седмица Викъри донесе отчета, който отново не показваше нищо съществено. Разочарована Нанси му каза:

— Е, това е значи. Приключваме.

Младежът я погледна с нескрито презрение.

— Искате да се откажете? Вижте само колко пари похарчихте за нищо. Опитайте още веднъж!

Инстинктът на Нанси отново надделя във вземането на решението.

— Добре, приятелю. Но тази седмица ще е последна.

Още на четвъртия ден тя получи сведения. Викъри се обади, а после дойде в апартамента й.

— Мислех, че няма да имате търпение да научите. Този път брадатият отново се опита да заблуждава някого, както постъпи първия ден с вас и мен. Този път го пипнахме.

— Доста ми струваше това удоволствие, тъй че се надявам да е така.

Младият мъж само се усмихна и подаде доклада си. Докладът сочеше, че Дейвид Бърдсонг е тръгнал от апартамента си със собствената си кола, която оставил на другия край на града. Преди да продължи по-нататък, той си сложил тъмните очила и шапката. След това той се повозил насам-натам с едно такси, сменил два автобуса и след това продължил пеша, докато стигнал до една малка къща в източния край на града.

Той прекарал в къщата около два часа. Адресът на мястото беше прецизно изписан в доклада.

— На връщане той взе такси, за да стигне до колата си, качи се в нея и се прибра вкъщи.

След това Викъри попита с надежда в гласа:

— Ако искате, можем да продължим да го следим. Тези мои приятели още са без работа…

— С такъв приятел като тебе няма какво да се притесняват. Благодаря ти, но няма нужда.

Два дена по-късно Нанси седеше в колата си недалеч от къщата, в която беше влизал Бърдсонг. Тя седеше там от два часа. Къщата, която наблюдаваше, беше на „Крокър Стрийт“ № 117. Тя бе една от поредицата еднакви къщи, строени през двадесетте години и ремонтирани преди десетина години от един ентусиазиран архитект. Явно обаче архитектът не бе постигнал замисъла си, тъй като кварталът си беше останал онова затънтено място, в което хората живеят, тъй като не могат да си позволят да отидат другаде. В това време ремонтираните къщи се връщаха към предишното си състояние на упадък и разруха…

За Нанси Молино номер 117 с нищо не се отличаваше от другите сгради.

Тя бе спряла мерцедеса си предпазливо на доста голямо разстояние от къщата, но пък имаше доста добра видимост. Паркираните наблизо коли й помагаха да остава незабелязана. Тя дори бе взела със себе си и бинокъл, но не смееше да го използва от страх да не възбуди подозренията на някой минувач.

До момента на улицата не се забелязваше никакво оживление, да не говорим за номер 117.

Нанси нямаше никаква представа какво може да очаква, нито бе разработила някакъв план за действие. През цялата сутрин нито един от обитателите на къщата не бе излязъл и Нанси тъкмо се чудеше дали да не си тръгне, когато покрай нея мина един доста стар микробус „Фолксваген“, който продължи по улицата и спря пред номер 117.

От микробуса излезе един млад мъж на около тридесет години. За повече подробности Нанси реши да използва бинокъла. Мъжът беше късо подстриган, с мустаци, облечен с елегантен костюм с вратовръзка. Той отиде към задното отделение на микробуса и го отвори. Бинокълът на Нанси беше доста силен и тя дори успя да види, че ръцете му са покрити с някакви ужасни петна.

В този момент той изваждаше от багажното отделение някакъв червен цилиндър. Явно предметът беше тежък. Той го остави до микробуса, извади още един и после пренесе и двата към къщата. В този момент Нанси видя, че червените цилиндри всъщност бяха пожарогасители.

Мъжът пренесе още няколко пожарогасителя в къщата, после се върна към колата и потегли.

Нанси се поколеба дали да не го проследи… Също така тя си мислеше защо една толкова малка къща ще има нужда от такова количество пожарогасители… В един момент тя се усети, че не бе записала номера на микробуса! Никакъв детектив не ставаше от нея. Може би все пак трябваше да проследи микробуса.

Тя таман се бе наканила да си тръгва, когато от къщата излезе една млада жена, доста слаба и небрежно облечена с дънки и мръснозелено палто. Огледа се наоколо и пое в посока, противоположна на тази, където се намираше мерцедесът на Нанси.

Този път Нанси не се колеба нито миг. Без да губи жената от поглед, тя бавно я следваше, като от време на време спираше, за да не възбуди подозренията й.