Артър Хейли - Свръхнатоварване

Нанси Молино знаеше и за доходите, които Бърдсонг получаваше от писането на статии, и преподавателска работа. Тези доходи бяха съвсем законни, но Нанси все пак се чудеше какво правеше Бърдсонг с толкова пари.

Също така до нея бяха достигнали слухове, че организацията на Бърдсонг се бе обърнала за финансова помощ към клуб „Секвоя“. Нанси не го вярваше особено, тъй като престижна организация като „Секвоя“ не би могла да има нищо общо с човек като Бърдсонг. За всеки случай тя се опита да научи нещо повече, но до момента безуспешно.

Най-интересният момент в цялата история може би беше, че един ден, както си караше колата, тя бе видяла на улицата Дейвид Бърдсонг, който се държеше по твърде особен начин. Без да размишлява много, тя реши да го проследи. Последвалите събития бяха като от шпионски роман.

Нанси беше абсолютно сигурна, че той не я бе забелязал, но въпреки всичко Бърдсонг се държеше така, сякаш някой го следи. Първо той влезе в един хотел, в тоалетната си сложи тъмни очила и шапка, и излезе от хотела през един от страничните изходи. Нанси го последва.

По едно време тя съвсем го беше изгубила, тъй като той се шмугна в един автобус, преди Нанси да може да отреагира. Тя нямаше време да стигне до колата си, но за щастие наблизо имаше едно такси. Нанси се качи в него, подаде на шофьора двадесет долара и му каза:

— Карайте след този автобус, без обаче много да се разбира, че го следим. Когато спира на спирките обаче, държа да видя кой слиза.

Шофьорът видимо се ентусиазира и й отговори:

— Дадено, госпожо! Оставете тази работа на мене.

Шофьорът на таксито се оказа доста изобретателен. Той прилагаше най-различни системи, така че Нанси да може да следи кой слиза от автобуса. Бърдсонг доста дълго време не се появяваше и Нанси вече почти бе изгубила надежда. След четири километра той се прекачи на друг автобус, който таксито продължи да следва. Този автобус отиваше в противоположната посока на първия. Бърдсонг слезе от втория автобус и взе едно такси.

Нанси каза на шофьора.

— Карайте към центъра.

Тя бе решила, че няма смисъл да продължава да изпитва късмета си и да бъде в крайна сметка разпозната. Явно тази загадка трябваше да се разреши по някакъв друг начин.

Когато шофьорът на таксито я остави в центъра, той попита:

— Все още ли искате да научите къде е отивал човекът с брадата?

— Да — отговори Нанси. Колкото повече си мислеше за сложните маневри, прилагани от Бърдсонг, толкова повече й се струваше, че е попаднала на някаква следа.

— Знаете ли къде най-лесно може да бъде открит този екземпляр?

— Имате предвид домашния му адрес? Не го знам, но няма да е трудно да го науча.

— В такъв случай може да направим една работа — каза шофьорът. — Имам двама приятели, които не работят и имат в колите си радиостанции. Аз също имам такава в моята. Бихме могли да се редуваме в следенето на човека, за да не забележи той нищо подозрително. Ще използваме радиостанциите, за да си разменяме необходимата информация.

— Добре, но ще се наложи да го наблюдавате по цял ден.

— Няма проблеми. Нали ви казах, че приятелите ми са без работа.

Идеята беше доста обещаваща. Нанси попита:

— Колко ще ми струва това?

— Трябва да си помисля, госпожо. Но няма да е толкова много, колкото очаквате.

— Когато го измислите, обадете ми се! — каза Нанси, докато пишеше домашния си телефон на гърба на визитната си картичка.

Той й се обади още същата вечер. Дотогава Нанси вече беше намерила домашния адрес на Бърдсонг.

— Ще ви струва двеста и петдесет долара. За мен и за останалите двама.

Тя за миг се поколеба. Беше ли наистина толкова важно и заслужаваше ли си главоболията и разходите? Инстинктът й подсказваше, че си заслужаваше.

Дали да поиска парите от вестника? Ако го направеше, трябваше да им докладва за разкритията си до момента и не беше невъзможно вестникът да пожелае да публикува веднага материал за Бърдсонг и неговата организация. Според Нанси подобно нещо би било преждевременно, тъй като най-големите разкрития още предстояха.

Тя реши да действа самостоятелно. Сама ще плати парите с надеждата по-късно да си ги получи обратно.

Шофьорът каза, че би искал да получи някакъв аванс. Нанси сметна искането му за напълно разумно и му каза да намине за парите. След като ги взе, цели шест дена той не се появи. На седмия ден шофьорът, чието име беше Викъри, й донесе писмен отчет. Отчетът беше подробен: къде е ходил Бърдсонг, колко време е оставал и така нататък. Упоменато беше също така, че няма основания да се предполага, че се е усъмнил, че е следен.