Артър Хейли - Колела

— Сигурна съм — едва чуто проговори тя.

— Чудесно, бебчо! Какво ще кажеш, ако се мушнем в легълцето идущата сряда?

— Мислех си, че може по-скоро…

Идущата сряда беше след цяла седмица.

— Съжалявам, маце, но няма начин. След един час тръгвам за Кливланд… В командировка за пет дни. — Гласът отсреща се изкикоти: — Трябва да зарадвам и кукличките на Охайо, нали?

Ерика се насили да отвърне на смеха:

— Ти май доста си похойкваш!

— Направо ще се сбъркаш, ако взема да ти разправям!

„Положително — помисли си тя. — Едва ли вече нещо ще може да му учуди.“

— Ще ти се обадя веднага след като се върна. — Нова пауза, после: — Ще бъдеш ли в ред идущата сряда? Знаеш какво имам предвид…

Търпението на Ерика се изчерпа и тя рязко отвърна:

— Разбира се, че зная! Нима ме мислиш за толкова тъпа?

— Ще се изненадаш, ако ти кажа колко много мацета изобщо не мислят по този въпрос!

Наблюдаваше цялата сцена отстрани с една далечна част на съзнанието си. Дали тоя тип някога се е опитвал да достави удоволствие на жената до себе си, вместо да я прави на парцал?…

— Трябва да бягам, бебчо! Обратно в солните рудници! Нали знаеш — нов ден, нов долар!

— Довиждане — каза Ерика.

— Чао.

Тя остави слушалката и скри лице в ръцете си. Плака, докато дългите й чувствителни пръсти подгизнаха от горчивите сълзи.

По-късно, вече в банята, където се опита да прикрие с помощта на водата и грима пораженията от дългия плач, тя изведнъж си помисли: „Трябва да има изход от това положение! Просто трябва!“ Не е необходимо да чака цяла седмица. Изходът е в ръцете на Адам, макар че той никога няма да го узнае. Ако в една от следващите седем нощи той я пожелае така, както може и трябва всеки съпруг, тя ще се успокои, ще забрави унизителната одевешна уговорка и ще съумее някак си да постави под контрол желанията на своето тяло. Винаги е искала да обича и да бъде обичана, да бъде нужна някому. А тя все още обичаше Адам. Затвори очи и си припомни началото — тогава, когато той също я обичаше и имаше нужда от нея…

Ще му помогне, реши Ерика. Довечера, а ако трябва и всички останали вечери, тя ще бъде неудържимо привлекателна, с измити ухайни коси, с дискретния мирис на мускусов парфюм, който, казват, събуждал мъжките страсти, ще облече най-съблазнителната си нощница… Стоп! Трябва да си купи нова нощница! Още днес, още тази сутрин, сега! Ще я купи в Бърмингам!

Тя припряно започна да се облича.

В ранния утринен час елегантната постройка от сив гранит, в която се помещаваше главното управление на компанията и която спокойно би могла да бъде взета за сграда на щатското правителство, все още беше тиха. С остър завой, от който гумите изсвистяха, Адам Трентън вкара кремавата си спортна кола в подземния паркинг и я закова на мястото, запазено за висшите служители. Измъкна източената си фигура иззад кормилото, без да прибира ключовете. Върху блестящата повърхност на колата личаха следите от снощния проливен дъжд, но както всеки ден, така и днес тя щеше да бъде измита, заредена с бензин и основно прегледана.

Всеки високопоставен ръководител в автомобилната промишленост получава като добавка към заплатата си правото на личен автомобил, който се сменя на всеки шест месеца и в него се поставят всички допълнителни удобства, плюс безплатно гориво и постоянно сервизно обслужване. В зависимост от името на своята компания шефовете си избират коли от най-луксозна категория — „Крайслър-Импириъл“, „Линкълн“, „Кадилак“. Малцина бяха хората като Адам, които предпочитаха леки и спортни модели, с мощен и пъргав двигател.

Стъпките му проехтяха по блестящо черния и безупречно излъскан под на гаража.

Адам Трентън беше жилав мъж с атлетическа фигура, малко над четирийсетте, с широки рамене и квадратна, леко наведена напред глава, която сякаш водеше след себе си останалата част от тялото. Макар че напоследък се обличаше по-консервативно, той все още изглеждаше блестящо, в крак с последните изисквания на модата. Чертите на лицето му бяха правилни и леко напрегнати. От сините очи и твърдо очертаната уста, издаваща едновременно решителност и чувство за хумор, лъхаше откровеност и прямота. Това впечатление се засилваше още повече от начина, по който говореше — точно, кратко и ясно, — начин, който често изваждаше събеседниците му от равновесие. С течение на времето той се научи умишлено да прибягва до него. Походката му беше като на човек, който знае къде отива.