Артър Хейли - Колела

От време на време Ерика си спомняше тези думи и не преставаше да се Удивлява на бащината проницателност.

Мислите й се върнаха към вестника, откъдето я гледаше самодоволната физиономия на Емерсън Вейл. Дали този младолик критикар на всичко, свързано с автомобилите, е и добър любовник? Сигурно не е. Беше слушала някъде, че в живота му няма жени, но няма и мъже, въпреки многократните опити да го изкарат педераст. По всичко изглежда, че тоя град е пълен със скапани импотентни мъже! Тя апатично прелисти страниците.

Новините от чужбина бяха скучни. И днес светът изглеждаше объркан точно толкова, колкото и вчера. Клюкарската хроника както обикновено предъвкваше най-високопоставените личности в света на автомобилите — семейство Форд дали прием в чест на някаква италианска принцеса, семейство Рош заминали за Ню Йорк, Таунсендови посетили концерт на филхармонията, а Шапенови отишли на лов за диви патици в Северна Дакота. На другата страница беше рубриката за жени на Ан Ландърс и Ерика се зае да съчинява писмо до нея:

„Моят проблем, Ан; е проблемът на хиляди омъжени жени. За него разказват вицове, измисляни от хора, на които това никога не се е случвало. Истината е проста — казвам ти го като жена на жена, — не ми достига секс. Напоследък не съм имала…“

Ерика смачка вестника с гневни и нетърпеливи движения, после отметна завивките. Стана и отиде до прозореца. Задърпа нервно шнура на щорите и стаята бавно се изпълни с ярката слънчева светлина. Потърси с поглед кафявата чанта от крокодилска кожа, с която беше излизала предния ден. Откри я на тоалетната масичка и я разтвори. Нервно разрови намиращите се вътре обичайни женски принадлежности и накрая откри това, което търсеше — малък бележник с кожени корици. Прелиствайки страниците му, тя се насочи към телефона, поставен до леглото, от страната на Адам.

С бързи движения набра номера, сякаш за да избегне обземащото я колебание. Забеляза, че ръката й трепери, и се облегна на леглото. В слушалката прозвуча ясен женски глас:

— Резервни части и лагери — Детройт.

Ерика назова името, което беше записала в тефтерчето си толкова нечетливо, че едва ли някой друг би могъл да го прочете.

— В кой отдел работи?

— Мисля, че в търговския.

— Момент, моля.

Отдолу продължаваше да долита свистенето на прахосмукачката — значи мисис Гуч едва ли ще чуе нещо от разговора й.

В слушалката нещо прещрака. Гласът насреща беше мъжки, но не този, който и трябваше. Отново повтори нечетливо записаното име.

— Тук е, разбира се — отвърна мъжът и извика малко встрани от мембраната: — Оли, търсят те на телефона!

Отвърна му някакъв глас, който миг по-късно се разнесе вече по-ясно в слушалката:

— Да, моля.

— Обажда се Ерика — проговори тя, след което малко несигурно добави: — Скоро се виждахме…

— Да, да, разбира се. Къде си?

— У дома.

— Дай си номера!

Тя му го продиктува.

— Сега затвори. След малко аз ще ти се обадя.

Ерика постави слушалката и нервно зачака. Не знаеше дали трябва да отговори, когато се позвъни. Но отговори още при първото позвъняване.

— Здрасти, маце!

— Здравей.

— Специалните разговори ги провеждам по специални телефони, нали разбираш?

— Разбирам.

— Отдавна не сме се виждали.

— Наистина.

Пауза.

— И как така се сети за мен, маце?

— Ами… помислих си, че можем да се видим…

— За какво?

— Да пием по нещо, може би…

— Последния път пихме, не помниш ли? Цял следобед киснахме в онзи скапан бар „Куинсуей Ин“!

— Зная, но…

— И предишния път пак правихме същото…

— Но нали тогава се запознахме!

— Истина е! Няма нужда да, ми напомняш… Спазвам правилата и зная, че първия път си е изцяло за мадамата… Не възразявам. Но при втората среща един мъж очаква нещо повече от това да виси цял следобед из кръчмите и да си запълва времето с празни лафове. Ето защо те питам, какво имаш предвид сега?

— Мислех си… ако можем да поговорим, ще ти обясня…

— Няма да стане!

Ръката й със слушалката отмаля. Какво прави тя, господи! Защо изобщо разговаря с този тип? Няма ли други мъже?… А къде са те?

Мембраната в ръката й затрептя.

— Там ли си още, маце?

Тя долепи слушалката до ухото си.

— Да, тук съм.

— Слушай, ще те питам нещо… Май искаш да си легнем, а?

В очите й бликнаха сълзи на унижение и отвращение от самата себе си.

— Да — отвърна тя. — Точно това искам!

— Сигурна ли си?

Велики боже! Клетвена декларация ли иска тоя?! Дали и други жени се отчайват дотолкова, че да преглъщат подобни унижения?… Вероятно има и такива…