Артър Хейли - Колела

Насядалите около него подчинени и съпругите им сервилно се усмихнаха в знак на съгласие.

Кипящ от енергия дребосък с късо подстригана, черна като катран коса, Хюитсън се наведе напред и се зае да разглежда тълпата около трасето.

— Автомобилните надбягвания станаха втори по своята популярност спорт — обяви той. — А скоро ще бъдат и първи. Тия тук всичките се интересуват само от конските сили под капака и слава богу, че е така! Въпреки мнението на разни лицемерни глупаци!

Ерика и Адам бяха на третия ред в ложата, а Катрин Хюитсън се беше настанила в самото й дъно — там, където седалките бяха издигнати и брезентово чергило ги предпазваше от, ярките слънчеви лъчи.

— Никак не се интересувам от състезанията, но Хюб настоява да идвам — сподели тя с Ерика, докато се настаняваха. — Всичко това ме плаши и натъжава… а често се питам какъв е смисълът му.

От мястото си Ерика видя, че тя вече беше успяла да се задълбочи в плетката си.

Ложата на компанията, както всички останали, се намираше на южната трибуна и от нея можеше да се наблюдава цялата писта. Точно пред нея беше стартовата линия, вляво и вдясно започваха завоите, а отсреща беше скоростната права. Под нея се намираха боксовете за техническо обслужване, из които се щураха облечени в комбинезони механици. Те имаха и пряк достъп до трасето.

Между гостите в ложата беше и Смоуки Стивънсън, с когото Адам и Ерика размениха няколко думи. Обикновено тук, при висшето ръководство, рядко се допускаха търговци на автомобили, но Смоуки се радваше на специално отношение, защото мнозина все още го помнеха като някогашна звезда на автомобилния спорт.

В съседство беше ложата на журналистите с дълги маси, върху които бяха поставени пишещи машини. Репортерите бяха единствените, които не станаха на крака при изпълнението на националния химн. Повечето от тях продължиха да чукат на машините и Ерика, която ги наблюдаваше през стъклената преграда, се запита какво ли толкова пишат след като състезанието още не беше започнало.

Но времето на старта наближаваше. Всички участници в церемонията по откриването — духовници, церемониалмайстори, момичета с барабани и къси поли, оркестранти — започнаха да се оттеглят. Пистата се опразни и върху бетона останаха само петдесетте състезателни машини, наредени в дълга двойна редица. Както винаги в секундите преди стартовия сигнал напрежението сред зрители и състезатели рязко нарасна.

След кратка справка с програмата в ръцете си Ерика откри мястото на Пиер — на четвъртия ред, с номер двайсет и девет.

В контролната кула, извисяваща се над трасето на пистата, беше разположен командният щаб на състезанието. От нея с помощта на радиовръзка, телефони и телевизионни монитори се управляваха стартерите, сигналните светлини по трасето, автомобилите водачи, сервизните и санитарните коли. Зад специален пулт седеше главният съдия — млад и спокоен човек в официален костюм. В кабината до него, с навити ръкави на ризата, седеше коментаторът, чийто глас щеше да се разнася от всички високоговорители. На бюрото зад него двама униформени служители от щатската полиция на Алабама имаха грижата за трафика около района на пистата.

Главният съдия поддържаше постоянен контакт с подчинените си:

— Светлините работят навсякъде? Окей… Трасето е чисто? Много добре… Кулата вика водача, готов ли сте? Добре, палете!

От високоговорителите се разнесе обичайната за всяко автомобилно състезание команда:

— Джентълмени, запалете двигателите!

В следващия миг въздухът се изпълни от грохота на мощните мотори — най-любимата песен на автомобилните запалянковци. Всички шумове потънаха в този мощен концерт — сякаш гигантски оркестър изпълняваше строга и тържествена Вагнерова творба, която се разнесе на много мили наоколо.

С леко поклащане на трасето изскочи колата водач и бързо започна да набира скорост. Зад нея се понесоха състезателните машини, които в продължение на няколко обиколки щяха да запазят предстартовото си подреждане.

Стартираха четирийсет и девет от записалите се за участие петдесет автомобила. Блестящият яркочервен седан, върху който с големи златни цифри стоеше номерът 06, отказа да запали. От бокса притича-ха механици и се засуетиха около него. Но всичко беше напразно — след няколко секунди колата беше изтикана на ръце извън пистата, а ядосаният пилот захвърли шлема си след нея.

— Горкият! — съжали го някой в контролната кула. — Колата му беше най-елегантната от всички!