Артър Хейли - Колела

Адам и останалите членове на компанията открито разчитаха на Пиер, тъй Като и в двете гонки той щеше да участвува с техни коли.

Самата Ерика не можеше да определи какво точно изпитва към младия пилот. Срещнаха се на един от многолюдните коктейли, които градовете домакини на подобни състезания организират непрекъснато. Адам и Ерика получиха покани за шест такива коктейла, но успяха да посетят едва половината. На един от тях се сблъскаха с Пиер — както винаги в центъра на вниманието, заобиколен от блестящи на външен вид, но не особено умни момичета — онези, които наричат „рали-котенца“ и неизменно се навъртат около автомобилните състезатели.

Той я забеляза точно когато Адам я остави за момент сама и се заговори с някакъв познат. Веднага разбута антуража си и се приближи.

— Здравей, Ерика — жизнерадостно поздрави Пиер и пусна познатата си момчешка усмивка. — Чудех се дали ще дойдеш!

— Дойдох, както виждаш — отвърна тя и изведнъж се почувствува нервна въпреки опитите да запази спокойствие. След миг си наложи да се усмихне и добави: — Надявам се, че ще победиш. Ще викам за теб!

Усети, че думите й прозвучаха напрегнато, и разбра, че все още се намира под влияние на неговия магнетизъм.

Размениха няколко незначителни фрази. През цялото време Ерика усещаше върху себе си погледите на околните, включително и на двамата колеги на Адам, които стояха наблизо. Без съмнение повечето от тях бяха чули нещичко за отношенията й с Пиер, а сигурно бяха чели и бележката в „Детройт Нюс“, която навремето толкова много я притесни.

Адам се приближи към тях, пожела успех на Пиер и отново се отдалечи. Малко по-късно Пиер си тръгна с извинението, че трябва добре да се наспи преди състезанието.

Сега вече наближаваше пладне на следващия ден и само след половин час предстоеше стартът на първото от двете големи състезания — „Кейнбрейк-500“

Ерика излезе от апартамента и заслиза по стълбите.

— Е, това вече си е чиста суета! — отбеляза в хеликоптера Катрин Хюитсън — Но без съмнение е за предпочитане пред задръстванията по пътищата.

Хеликоптерът беше малък и возеше само двама пътници. Съпругата на първия вицепрезидент и Ерика бяха първата двойка, която щеше да прелети разстоянието от Анистън до пистата Таладега. Симпатична и уверена в себе си жена на петдесетина години, Катрин Хюитсън се славеше като добра майка и съпруга, която като никой друг съумяваше да обуздава избухливия си мъж, когато се наложи, разбира се. И днес тя беше отказала да се раздели с любимото си занимание — плетенето; ръцете й не спряха да работят дори по време на полета.

Ерика само се усмихна на забележката й, тъй като оглушителният рев на двигателя изключваше възможността за нормален разговор. Под тях се стелеше червеникавата земя на Алабама, тук-таме прорязана от яркозелените петна на пасбищата. Слънцето беше високо в безоблачното небе, a топлият и сух въздух се освежаваше от леките пориви на вятъра. Макар че от септември ги деляха само няколко дни, приближаването на есента все още не се усещаше. Ерика беше по лека лятна рокля, подобно облекло носеха и останалите жени.

Приземиха се на площадката в центъра на трасето. Наоколо бяха паркирани хиляди коли, а немалко от автомобилните запалянковци бяха прекарали нощта направо тук, в малки палатки. Тунелът под пистата бълваше все нови и нови коли. На площадката за хеликоптери Катрин Хюитсън и Ерика бяха посрещнати от шофьор на компанията. За няколко минути движението през един от тунелите беше спряно и те профучаха през него, насочвайки се към главните трибуни.

Трибуните бяха три — северна, южна и централна. Бяха почернели от хора, които стоически понасяха палещите лъчи на слънцето и нетърпеливо поглеждаха часовниците си. В момента, в който двете жени стигнаха до ложата си, разположеният наблизо оркестър засвири националния химн. От високоговорителите се разнесе звънко сопрано и зрителите на официалната трибуна се изправиха на крака. Глъчката бавно започна да затихва.

Разтягайки по южняшки думите, над множеството се разнесе гласът на един пастор.

— Запази, господи, тези, които след малко ще започнат състезанието! Благодарим ти, господи, за хубавото време днес, славим твоето име за процъфтяването на този край…

— Този е напълно прав, дявол да го вземе! — възкликна Хюб Хюитсън от мястото си на първия ред в специалната ложа на компанията. — Касовите апарати не спират да щракат, вярвам, че и нашият не прави изключение. Тук трябва да има най-малко сто хиляди души!