Артър Хейли - Колела

Ерика изпита мъката с цялата й сила едва когато двамата с Адам се уединиха в спокойния и тих апартамент на „Мотър Ин“. От пистата се прибраха с една от служебните, коли на компанията. Адам не пророни нито дума по време на пътя. Добрала се най-накрая до спалнята, Ерика се хвърли по очи на леглото и захлипа. Мъката й беше задушаваща — не можеше дори да заплаче, не можеше да събере мислите си. В съзнанието й се беше загнездила, една-единствена мисъл — младият и обаятелен Пиер, толкова влюбен в живота, в красивите жени… вече го няма на този свят! Нито една жена вече няма да може да се запознае с него, няма да го люби!

Усети до себе си Адам, който приседна на леглото.

— Ще направим така, както решиш — тихо продума той. — Можем веднага да си тръгнем за Детройт, а можем и да пренощуваме тук… Ще тръгнем утре сутринта.

В крайна сметка решиха да останат и поръчаха вечеря в спокойната обстановка на хотелския апартамент. Веднага след нея Ерика се мушна в леглото и почти моментално потъна в дълбок син.

В неделната утрин Адам отново й предложи да си тръгнат, но тя поклати глава. Пътуването на север означаваше, че ще трябва незабавно да се заеме със събирането на багажа, а това беше усилие, което й се струваше безсмислено. В Детройт не ги очакваше нищо неотложно.

Във вестник „Анистън Стар“ пишеше, че погребението на Пиер ще стане в Диърборн в сряда, а днес тленните му останки ще бъдат превозени до Детройт със самолет.

След известно време Ерика се обърна към съпруга си:

— Иди да гледаш осемстотинте километра. Нали искаш? Аз мога да остана и тук…

— Наистина ми се иска да видя това състезание, след като няма да си тръгваме — призна Адам. — Но няма ли да ти е скучно сама?

Тя го увери, че всичко е наред, а дълбоко в себе си му беше благодарна за проявената деликатност. Нито вчера, нито днес Адам не зададе въпроси. Очевидно беше наясно, че Ерика е дълбоко травмирана от страшната смърт на познат човек, а ако си задаваше въпроса дали зад мъката й не се крие и нещо друго, беше достатъчно умен да не го прави гласно.

Когато той вече се готвеше да тръгва, Ерика изведнъж почувствува, че не може да остане сама, и тръгна с него.

Пътуваха с кола и придвижването до пистата им отне значително повече време от предишния ден Уединението, което вчера й помогна, днес вече й се струваше непоносимо и Ерика беше доволна, че се намира сред хора. Времето беше превъзходно и алабамските пейзажи радваха окото.

В служебната ложа на компанията всичко изглеждаше наред. Оживените разговори се въртяха главно около факта, че и двамата фаворити на осемстотин километра ще се състезават с коли, които носят тяхната фирмена марка. Ерика беше виждала единия, Уейн Онпати.

В случай че той или другият пилот на компанията — Бъди Андлър, спечелеха днес, победата им щеше да изтрие напълно спомена за вчерашното поражение, тъй като „Таладега-800“ е по-трудното и по-авторитетното състезание.

Повечето големи надбягвания се провеждаха в неделните дни и по тази причина сред производителите на коли, гуми и автомобилно оборудване съществуваше една особено популярна максима; „Победиш ли в неделя — ще продаваш добре в понеделник!“

Точно както на предния ден служебната ложа беше запълнена до последното място, а Хюб Хюитсън — явно в отлично настроение — отново седеше на първия ред.

Ерика забеляза, че Катрин Хюитсън пак се е настанила най-отзад и очите й не се отделят от плетката. Ерика избра едно по-уединено място на третия ред, а Адам седна до нея. Остави я сама само веднъж — когато напусна ложата за кратък разговор със Смоуки Стивънсън.

Малко преди старта търговецът му кимна с глава и посочи изхода. На пистата колите вече навъртаха предварителните обиколки. Излязоха през задния вход на ложата и спряха под яркото слънце. Оттук пистата не се виждаше, но до тях ясно достигаше грохотът на петдесетте състезателни машини, които послушно следваха колата водач.

Адам си спомни, че се беше запознал с Пиер Флодънейл точно в магазина на Смоуки, който по онова време — някъде в началото на годината — работеше там като продавач.

— Жалко за Пиер — промълви той.

— Това момче ми беше като син… — разтърка брада Смоуки. — Всеки знае, че такова нещо може да се случи, то си е просто част от играта… Навремето и аз го знаех… Пиер също… Но когато наистина стане, изведнъж ти е много трудно да го понесеш…

Смоуки смутено примигна, а Адам с леко учудване разбра, че в характера на търговеца има страни, за които изобщо не е подозирал.