Артър Хейли - Колела

Една от причините да се залови с това се съдържаше във факта, че той самият беше взел пари в заем и изпитваше трудности при връщането им. Освен това заплатата, която в началото му се струваше едва ли не състояние, изведнъж започна да не му стига — резултат от рязко повишените разходи на Мей-Лу. И ето че започна да предлага заеми на другите, след което следеше за редовното им погасяване.

Въпреки изключително високата лихва заемите се сключваха без никакви трудности. Всеки от работниците можеше да поиска в началото на седмицата примерно двайсет долара, но при изплащането на петъчните надници трябваше да върне двайсет и пет. Въпреки явното грабителство заеми (и то за далеч по-крупни суми) се сключваха постоянно.

В деня на заплатата лихварите, които иначе бяха работници като всички останали, изведнъж се превръщаха в неофициални касиери, които обменяха срещу суха пара чековете на всеки желаещ, като естествено си приспадаха отпуснатия заем и съответната лихва.

За неофициалния касиер обикновено оставаха центовете над кръглата сума. Ако например чекът е издаден за сумата сто долара и 99 цента, касиерът прибира центовете. Минималната му такса беше твърдо установена — 25 цента. Но поради големия обем на сделките от подобен характер, които включваха и вноските по отпуснатите заеми, касиерите нерядко разполагаха с повече от двайсет хиляди долара в налични пари. При тези случаи те, срещу съответното заплащане, разбира се, наемаха лични телохранители — пак обикновени работници.

Всеки длъжник трябваше да изплаща редовно сключения заем. Онези, които си позволяваха отклонения, нерядко се оказваха със счупен крак или ръка, и то при леките форми на наказание. Най-лошото беше, че и след наказанието те си оставаха длъжници и трябваше да мислят преди всичко за вноските си, за да не пострадат още веднъж. Малцина бяха късметлиите като Роли, които получаваха привилегията да изплащат дълга си заедно с огромната лихва чрез пряка служба в услуга на лихварите. Но дори и за тях основната сума на заема трябва да бъде изцяло възстановена.

По тази причина Роли беше непрекъснато зает, особено в края на седмицата, при изплащането на заплатите. Тогава зарязваше всичко друго и действуваше само като посредник между лихварите и длъжниците. И въпреки това продължаваше да изпитва нужда от пари.

През юни започна да пласира наркотици.

Направи го без желание, защото усещаше как все повече затъва в незаконните машинации и пред него все по-често се явяваше големият кошмар на живота му — нарастващата опасност да бъде разкрит, арестуван и изпратен в затвора с тежка присъда. Макар и изложени на същите рискове, колегите му без полицейско досие рискуваха много по-малко — дори и да ги хванат и съдят, те ще бъдат третирани като хора, които нарушават за пръв път закона. За Роли не беше така — него щяха да съдят като рецидивист и законът щеше да бъде приложен с цялата му строгост.

Живееше в постоянен страх и именно той беше причина за мрачното му настроение по време на снимките в неговото жилище за филма „Автомобилният град“, — събитие, станало също през юни. Тогава Ленард Уингейт добре беше усетил тревогата му, но не посмя да го разпитва за нея.

Също някъде по това време Роли научи и една друга проста истина — в престъпния кръг се влиза лесно, но се излиза трудно. Това съвсем ясно му беше показано от Големия Руф, когато той се опита да се изплъзне от шайката, разпространяваща марихуана и ЛСД на територията на завода.

Месеци по-рано двамата се оказаха редом пред писоарите и тогава Големия Руф му намекна, че някои хора държат на неговото включване в част от игрите. А когато днес намекът вече се бе превърнал в реално предложение, Роли проумя и друго — Големия Руф е замесен почти във всички тъмни афери на завода.

Когато стана въпрос за пласирането на наркотици, Роли рязко се дръпна.

— Хич не ми трябва тая торта! — заяви той. — Друг ще си намериш, чуваш ли?

Разговаряха край купчина празни варели, струпа ни непосредствено до конвейера, по време на една от почивките, далеч от любопитни уши.

— Май си напълнил гащите! — изръмжа Големия Руф.

— Може и тъй да е!

— Ама босът хич не обича страхливите котки. Изнервят го!

Роли благоразумно не попита кой е този бос. Беше сигурен, че има такъв — вероятно извън заводските стени, — така както беше сигурен в съществуването на цяла нелегална организация.

Ето как получи доказателство за това. Една вечер, вместо да си тръгнат след края на смяната, той и още няколко работници останаха на територията на завода. Предварително ги предупредиха внимателно и незабелязано да се насочат към площадката за отпадъчни материали. Когато се събраха на посоченото място, там вече чакаше един камион и те го натовариха със струпаните наблизо сандъци. Роли веднага разбра, че в сандъците има нови материали, а не отпадъци. Сред тях можеха да се видят гуми, радиоапарати и климатични инсталации, а големите сандъци, които повдигнаха с телфер, съдържаха цели трансмисии.