Артър Хейли - Банкери

— Би трябвало да я получат. И ще я получат, може би след време, когато справедливостта победи.

Двамата продължаваха разгорещения си спор, когато Едуина ги прекъсна и ги представи един на друг. Миг след това те възобновиха спора, като всеки търсеше нови аргументи в своя защита. Това продължи и в колата, когато Алекс закара Марго до дома й. Там те едва не се сбиха, но изведнъж усетиха силно физическо желание един към друг и се любиха пламенно, горещо и страстно до пълно изтощение. И двамата разбраха, че нещо ново и много важно се беше случило в живота им.

И така, Алекс постепенно започна да променя твърдите си възгледи, осъзнавайки, както и много други загубили илюзиите си средни американци, фалша и безсмислеността на лозунга на Никсън за „мир с чест“. След време, когато бе разкрита аферата Уотъргейт, а и други подобни позорни действия, стана ясно, че тези от висшите кръгове, които най-силно крещяха: „Никаква амнистия!“, всъщност са извършили много по-големи престъпления от дезертьорите по време на виетнамската война.

Последваха много други случаи, когато аргументите на Марго му помагаха да промени или да разшири своите възгледи.

Марго си избра нощница от шкафа в спалнята, който Алекс й бе освободил, облече я и загаси лампата.

Те лежаха тихо в тъмната стая и им беше приятно, че са един до друг. Марго попита неочаквано:

— Ходил си при Силия, нали?

Той се обърна учуден към нея.

— Как разбра?

— Винаги ти личи. Изписано е на лицето ти. Искаш ли да ми разкажеш?

— Да — каза той.

— Обвиняваш себе си, нали?

— Да.

И той й разказа за срещата със Силия, за разговора с доктор Макартни и за мнението на психиатъра за последствията върху Силия при евентуален развод и повторна женитба.

— Щом е така, няма да се развеждаш с нея — заяви Марго.

— Ако не го направя — каза Алекс, — между теб и мен никога няма да има постоянна връзка.

— Разбира се, че ще има. Казвала съм ти неведнъж, че всичко ще бъде постоянно, докато и двамата го желаем. Бракът отдавна вече не е нещо постоянно. Кой ли всъщност в наше време вярва в брака? Може би само неколцина стари епископи.

— Аз вярвам — каза Алекс. — И то дотолкова, че да желая да бъдем свързани в брак.

— Нека бъдем тогава. По наш начин. Това, от което нямам нужда, скъпи, е да притежавам къс хартия, който официално да удостоверява, че съм омъжена. Защото прекалено много съм свикнала с официалните документи и те не ми правят особено впечатление. Вече ти казах, че ще живея с теб — с голямо удоволствие и любов. Но не мога да обременя съвестта си, нито да натоваря твоята с вина за окончателното загубване на разсъдъка на Силия.

— Знам, знам. Всичко, което казваш, е разумно — съгласи се Алекс, но в гласа му липсваше убеденост.

Тя продължи с нови аргументи:

— Аз съм по-щастлива от всякога с това, което имаме. Ти си, който иска повече.

Алекс въздъхна и скоро след това заспа.

Когато се убеди, че спи дълбоко, Марго се облече, целуна го и си тръгна.

Алекс Вандервурт прекара само част от нощта сам, докато Роскоу Хейуърд щеше да спи сам през цялата нощ. Той си беше у дома, в триетажната къща с оригинална несиметрична архитектура в предградието Шейкър Хайтс. Седеше до бюрото си в малката, приятно обзаведена стая, която използваше за кабинет, а на облицования с кожа плот пред него имаше куп документи.

Жена му Беатрис се беше качила в спалнята си преди близо два часа. И тази вечер тя не пропусна да заключи вратата. Заключваше я вече дванайсет години, откакто — по взаимно споразумение — всеки спеше в отделна стая.

Превъртането на ключа — макар и демонстративно — не обиждаше Хейуърд. Много преди да решат да спят в отделни стаи, двамата бяха свели сексуалните си контакти до минимум, а накрая дори до нула.

Когато се замисляше за това, Хейуърд установяваше, че липсата на секс помежду им се дължеше главно на Беатрис. Дори през първите години на брака тя показваше неудоволствието си от тези опипвания и движения в леглото, макар понякога тялото й да изпитваше нужда от това. Тя се надяваше, че рано или късно силният й дух ще успее да потисне тази отвратителна нужда и постепенно това наистина стана.

В минути на откровение, Хейуърд си мислеше, че и единственият им син, Елмър, напълно споделя възгледите на Беатрис за зачеването и появяването на децата на бял свят — и за двамата това бе обидно, своеволно посегателство върху човешкото тяло. Елмър вече наближаваше трийсетте и беше отдал всичките си сили, за да стане добър експерт-счетоводител. Той проявяваше открито неодобрение към всяко нещо, което смяташе за нетрадиционно в живота и бягаше като попарен от „непристойни“ връзки. Дори Роскоу Хейуърд смяташе, че Елмър понякога прекалява.