Артър Хейли - Банкери

— Хайде стига — каза Марго, — започваме да приличаме на участници в годишната среща на акционерите.

Тя се приближи към него и страстно го целуна по устните.

Разгорещеният им спор му бе подействал възбуждащо, както често се бе случвало досега. Всъщност благодарение на един спор се бяха и запознали. Като че ли колкото по-ядосани бяха, толкова по-силно ставаше желанието им един към друг. След миг той промърмори:

— Обявявам годишната среща на акционерите за закрита.

— Да, но — Марго се изплъзна от ръцете му и го погледна закачливо, — все още има нещо, за което не сме се разбрали — рекламите, скъпи. Надявам се, че няма да се съгласиш те да се появят в този вид, нали?

— Добре — каза той, — ще измисля нещо.

Рекламите за кредитните карти Кийчардж бяха много важни за успеха на бизнеса, твърде важни, и той трябваше да използва целия си авторитет, за да ги спре утре сутринта. А Алекс и без това имаше намерение да го направи. Марго просто го убеди, че следобедното му решение е съвсем правилно.

Дървата се бяха подпалили и пращяха, а огънят пламтеше ярко.

Марго опря главата си на рамото на Алекс и промълви:

— За един скучен стар банков чиновник не си чак толкова лош…

— Обичам те, Бракън. — Той нежно я прегърна.

— Наистина ли? Честна банкерска?

— Кълна ти се!

— Тогава люби ме сега! — И тя започна да се съблича.

— Тук ли? — пошепна с учудване той.

— А защо не?

— Защо не, наистина… — въздъхна с усмивка Алекс.

Скоро след това той се почувства успокоен и радостен, сякаш изминалият кошмарен ден бе сън.

Двамата останаха дълго притиснати един до друг, сгрети от любовта си и от огъня. Марго се раздвижи и каза:

— Казвала съм го и преди, казвам го и сега: ти си прелъстен любовник.

— И тебе си те бива, Бракън — каза той. — Ще останеш ли да спиш тук?

Тя често оставаше, а и Алекс от време на време прекарваше нощта в апартамента й. Беше глупаво да поддържат две жилища, но той съзнателно държеше на това, защото първо искаше да се ожени за Марго — стига да беше възможно.

— Ще остана още малко — каза тя. — После ще се прибера, защото трябва рано да бъда в съда.

Марго често ходеше в съда. Двамата се бяха срещнали преди година и половина след един от нейните процеси. Малко преди запознанството им, тя беше защитавала неколцина демонстранти, които се бяха сбили с полицията по време на протестна акция за даване на пълна амнистия на дезертьорите от Виетнам. Пламенната и защита не само на демонстрантите, но и на каузата им, предизвика широк интерес. Много бе коментирана и победата й в този процес — всички обвинения срещу подсъдимите бяха оттеглени.

Няколко дни по-късно, на коктейла, организиран от Едуина Д’Орси и съпруга й Луис, Марго беше заобиколена от обожатели и критици. Тя бе дошла сама. Алекс също беше сам, той бе чувал за Марго и преди, но едва по-късно разбра, че е братовчедка на Едуина. Посръбвайки от чудесния „Шрамсберг“ на семейство Д’Орси, той се заслуша в споровете, а след това се присъедини на страната на критиците. След известно време другите се оттеглиха и спорът продължи само между Марго и Алекс. Голяма част от гостите ги заобиколиха и двамата приличаха на словесни гладиатори.

По едно време Марго попита:

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Обикновен американец, който смята, че в армията трябва да има дисциплина.

— Дори в една неморална война като виетнамската?

— Войникът не решава проблемите на морала. Той действа според заповедите. Алтернативата е хаос.

— Който и да сте вие, вашите разсъждения се родеят с нацистките. След Втората световна война ние осъдихме на смърт немците, които използваха подобни аргументи в своя защита.

— Но положението тогава бе съвършено различно.

— Няма никаква разлика. По време на Нюрнбергския процес съюзниците настояваха, че немците трябвало да проявят разум и да откажат да изпълняват заповедите. Точно това направиха американците, които отказаха да отидат в армията или дезертираха от нея, за да не участват във войната във Виетнам.

— Но американската армия не унищожаваше евреите.

— Не, само виетнамските селяни. В Сонг Ми и на други места.

— Няма война без жертви.

— Но виетнамската беше една мръсна война. Като се започне от главнокомандващия и се стигне до последния войник. Затова толкова млади американци — тези, които бяха достатъчно смели, се подчиниха на своята съвест и отказаха да участват в нея.

— Те няма да получат безусловна амнистия.