Брайън Хейг - Убиецът на президента

Както и да е. След около километър и половина завихме наляво по улица, носеща дългото наименование Балънтри Фарм Драйв, която ни отведе в квартал с огромни жилищни блокове. За ваша информация мога да добавя, че Маклийн е едно от по-елитните предградия на Вашингтон, което съвсем не е лишено от лъскави имения, отредени за богатите и привилегированите. Все пак не виждам как някой брокер ще заведе там кандидат-купувачи и ще им каже нещо от сорта: „Споменахте, че цената не е проблем, и аз реших да ви покажа този хубав квартал…“ Продължихме още малко и не след дълго улицата свърши. В задънената й част бяха паркирани три броя патрулни коли „Форд Краун Виктория“ и вече не ми беше трудно да се досетя къде отиваме. Входът се охраняваше от двама цивилни, които изглеждаха колкото навъсени, толкова и наежени.

Зърне ли човек такава сграда, веднага му светва за какво става въпрос. Фасадата от червени тухли, коринтските колони и полегатият покрив крият поне хиляда и четиристотин квадратни метра разкошен помпозен интериор, а просторният терен отзад е оборудван с градина, басейн и всичко останало.

Слязохме от колата. Единият от костюмираните тръгна да ни посрещне. По всяка вероятност познаваше специален агент Марголд, защото се обърна към нея на малко име:

— Всички са вътре, Джени. Грозна работа. Директорът закъснява вече десет минути.

После й поднесе клипборда си и тя се подписа — име, час, дата или каквото там бяха измислили.

Предположих, че имаше предвид Марк Таунзенд — шефа на Федералното бюро. Което идваше да покаже, че двамата клоуни на входа са и федерални ченгета. Не че имам нещо против федералните ченгета, дори напротив — аз се възхищавам от това, което вършат, а също така и от перфектния начин, по който го вършат. Въпросът е как точно го постигат. Един куп служители на ФБР са обикновени адвокати и счетоводители, но в момента, в който по волята на съдбата започнат да действат като агенти на силите на реда, те нещо превъртат, превръщат се в шантави хибриди, които са толкова сложни, че се подписват с тире между двете си имена. Толкова са надути и противни, че бих им простил само ако зад стойката се крие неподправен професионализъм.

Като служители на реда, въпросните агенти са особено чувствителни по отношение на юрисдикцията. Както вече споменах, на алеята отпред имаше само държавни коли и федерални агенти. Липсваха линейки, нямаше ги микробусите на „Съдебна медицина“ и „Криминалистика“, липсваше жълтата полицейска лента, с която се ограждат местопроизшествията. Интересен факт номер три, ако питате мен.

Интересен факт номер четири беше отсъствието на униформени полицаи от местния участък, които обикновено се отзовават най-бързо. От това следваше, че каквото и да се е случило във вътрешността на внушителната сграда, то си оставаше чисто федерална работа. Това, преведено на нормален език, означаваше сериозна работа. А информационното затъмнение означаваше друго: наличие на пълна бъркотия и демонстрация на безсилие.

Марголд върна клипборда на цивилния, който се обърна към мен и попита:

— А вие кой сте?

— Строителният инспектор — отвърнах аз.

Изчаках някаква реакция, след което попитах:

— А вие от „Борба срещу биологичните вредители“ ли сте?

— Преди да се разпишете, бих искал да видя някакъв документ за самоличност — отвърна човекът с лека усмивка.

Сутринта в 7:09, когато настойчивото телефонно обаждане на шефката ме измъкна изпод душа, инструкциите по откритата линия бяха колкото кратки, толкова и недвусмислени: да не подписвам никакви документи и да не разкривам истинската си самоличност пред никого, с изключение на агент Марголд. След което добави, че ако искам да запазя своята анонимност, няма да е зле да внимавам с езика и маниерите си — каквото и да означава това.

За няколкото кратки седмици в компанията на тези конспиративни типове бях успял да науча, че те рядко изричат на глас цялата истина. Това ме принуди да усвоя изкуството, което обикновено се нарича „четене между редовете“. В случая заповедта да не оставям подписа си означаваше, че моите шефове не искат в някакъв момент да се окажа призован от съда. А насърчаването на анонимността ми беше знак, че моята служба не гори от желание някой свидетел да си спомни за присъствието ми на някое важно място…

Ето защо не проявих нито грубост, нито тъпа духовитост, когато погледнах цивилния право в очите и казах:

— Ако се легитимирам, ще се наложи да ви убия.