Херман Хесе - Степния вълк

С тези привични мисли продължавах да вървя по мокрите улици през един от най-тихите и най-старите квартали на града. Отсреща, на другата страна на уличката, в тъмнината се издигаше стар сив каменен зид, когото винаги гледах с удоволствие. Възвишаваше се там между една малка църква и стара болница, все така монолитен и с немара към околността. Денем аз често спирах за отмора очи по грапавата му повърхност — имаше толкова малко тихи, безмълвни стени, в сърцевината на града, където иначе на всеки половин квадратен метър кресливо ти натрапват имената си магазин, адвокат, откривател, лекар, бръснар или педикюрист. И сега отново съзрях отколешния зид, смълчан в своя покой, и все пак нещо в него се бе променило. В средата на стената видях малък красив портал с островърха арка над него и се обърках, защото вече наистина не помнех дали винаги е била там, или е новопостроена. Без съмнение изглежда стара, прастара, вероятно малкият затворен портал с потъмнялата врата още преди столетия е водел към някакъв сънен манастирски двор, както и досега, макар манастирът вече да не съществуваше. И навярно аз съм виждал вратата стотици пъти, но просто никога не съм й обръщал внимание, може би беше новобоядисана и затова ми направи впечатление.

Във всеки случай аз се спрях и внимателно погледнах нататък, без да премина на другата страна, улицата беше ужасно разкаляна и мокра; аз останах на тротоара и просто гледах. Всичко беше вече съвсем тъмно и ми се струваше, че около портала има венец или нещо друго — пъстро, преплетено. И като си дадох труд да се вгледам по-добре, видях над портала светла плоча, на която имаше, така ми се стори, нещо написано. Напрегнах очи и накрая, въпреки калта и локвите, минах отсреща. Тогава на сиво-зелената стара стена над портала видях петно, матово осветено, а над него да пробягват подвижни пъстри букви, те се появяваха и изчезваха. „Виж ги ти — помислих аз, — и тази добра, стара стена използват незаконно за светлинна реклама.“ Междувременно разгадах и няколко от бегло явяващите се думи. Те се четяха трудно и трябваше наполовина да бъдат отгатнати. Буквите светваха на неравни промеждутъци, толкова бледи и трептящи, и угасваха съвсем бързо. Човекът, който искаше да направи сделка от това, явно не беше прилежен — той беше степен вълк, клетник. Защо бе оставил буквите му да трептят през късните часове на денонощието и при дъждовно време, тук, върху тази стена, в най-тъмната уличка на стария град, по която не минаваше никой, а и защо буквите бяха толкова бегли, смътни, причудливи и нечетливи? Но почакай! Ето че сега ми се удаде да доловя една след друга повече думи. А те гласяха:

Опитах се да отворя портала, тежката стара брава не се помръдна, колкото и да я натисках. Играта на буквите свърши, тя престана изведнъж — тъжна, схванала своята ненужност. Аз отстъпих няколко крачки назад, нагазих дълбоко в кал, вече не се явяваха букви, светлините угаснаха; дълго стоях сред нечистотията и чаках. Напразно.

Тогава, когато се отказах да чакам повече и се върнах на тротоара, върху огледалния асфалт пред мен капнаха няколко цветни светлинни букви. И аз прочетох:

Краката ми се бяха намокрили, мръзнех, но въпреки това стоях още доста време в очакване. Не се яви нищо повече. Докато още стоях и мислех колко хубаво нежните пъстри букви пробягваха като блуждаещи светлини върху влажната стена и черния блестящ асфалт, внезапно ми дойде наум откъс от предишните ми мисли, сравнението за пламващата златна следа, която така неочаквано стана далечна и неоткриваема.

Зъзнех и вече тръгнах отново, следвайки в мечтата си оная диря, пълен с копнеж по дверите на един вълшебен театър само за умопомрачени. Междувременно бях навлязъл в пазарния квартал, където не липсват вечерни развлечения и на всеки две-три крачки виси плакат или приканваща табела: дамски оркестър, вариете, кино, танцова вечер, но всичко това не беше за мене. То беше за „всички“, за нормалните хора, каквито виждах навред да се блъскат на тълпи през порталите. Въпреки това моето тъжно настроение малко се поразведри. Все пак ме беше досегнал един поздрав на другия свят, няколко цветни букви бяха поиграли и полудували в моята душа и докоснали скритите й струни, един отблясък на златната диря отново бе станал видим.

Аз намерих малката старовремска механа, в която нищо не се бе променило от първия ми престой в този град преди близо двадесет и пет години. И стопанката беше още същата, а някои от днешните посетители и тогава идваха тук, сядаха на същите места, пред същите чаши. Влязох в скромната пивница. Това бе за мене заслон, наистина само заслон, нещо като араукарията на стълбището, но и тук аз не намерих родина и общност — намерих само едно тихо зрителско място пред сцената, където чужди хора свиреха чужди пиеси, но този кът имаше известна стойност поне с тишината си: никаква човешка тълпа, никакъв вик, никаква музика, само няколко спокойни бюргери край непокритите дървени маси (никакъв мрамор, никакъв емайлиран метал, ни плюш, ни месинг!). И пред всеки бе поставена една вечерна напитка, добро силно вино. Може би тези неколцина постоянни посетители, познати на всички по лице, да бяха истински филистери и вкъщи — в техните филистерски жилища да си имаха досадни домашни олтари пред глупави божества на доволството; може би и те като мене бяха самотни и излезли от коловозите мъже — тихи, замислени пияници, заради банкрутирали идеали; може би и те бяха степни вълци и бедни дяволи? Не зная. Всеки от тях бе привлечен тук от някаква носталгия, от едно разочарование или потребността да намери някакъв заместител: ожененият търсеше тук атмосферата на ергенските си години; старият чиновник — отзвуци от времето на студентството си; всички бяха сравнително мълчаливи и всички пиеха и седяха също като мене, с по-голямо удоволствие, пред половината литър елзаско вино, отколкото ако слушаха дамски оркестър. Тук хвърлих котва и аз, тук можеше да се прекара един час, да се остане и два. Едва бях отпил глътка елзаско и веднага усетих, че днес не бях ял нищо, освен един сандвич за закуска. Чудно, какво ли не може да погълне човек! Цели десет минути четох вестник, с очи поемах интелекта на един безотговорен човек, който предъвква думите на другите и като ги наслюнчи в устата си, отново ги изплюва несмлени. Налапах цяла вестникарска колона. А после изядох порядъчно парче дроб, отрязан от тялото на убито теле.