Херман Хесе - Нарцис и Голдмунд

— Голдмунд — подхвана той, като го поведе със себе си надолу по стълбището. — Искам да ти разкажа нещо, нещо весело. Но ти си такова примерно момче, сигурно искаш някога да станеш епископ — първо ми дай дума, че ще държиш на другарството ни и няма да ме издадеш на учителите.

Голдмунд без колебание даде своята дума. Имаше манастирска чест и ученическа чест, а понякога двете влизаха в противоречие, той знаеше това; но както навред, неписаните закони бяха по-силни от писаните и никога, докато бе ученик, не би се отклонил от законите и понятията за чест на ученичеството.

Говорейки шепнешком, Адолф го заведе извън портала под дърветата. Тук имало, разказа той, няколко добри смели другари, към които сам принадлежал, от предишните поколения те възприели обичая от време на време да си спомнят, че още не са монаси и за една вечер да напускат манастира и да отиват в селото. Било забава и приключение, от което никое прилежно момче не се е отказвало, а през нощта се връщали.

— Но нали тогава вратата е заключена? — подхвърли Голдмунд.

Разбира се, била заключена и тъкмо в това било удоволствието от цялата работа. Знаели обаче потайни пътища да се вмъкнат незабелязано, не им било за първи път.

Голдмунд си спомни. Чувал бе израза „да отидем в селото“, под това се разбирали нощните излети на питомците, с всякакви тайни удоволствия и приключения, забранени с тежко наказание от манастирския закон. Голдмунд се изплаши. Да се отиде „в селото“ беше грях, беше забранено. Но много добре схвана, че тъкмо затова към „примерно момче“ и „ученическа чест“ спадаше да се изложи на някакъв риск и че подтикването към тази авантюра означаваше известно отличаване.

С най-голямо удоволствие би казал „не“, би се върнал назад и би си легнал. Толкова уморен беше и се чувстваше така зле, целия следобед го болеше глава. Но малко се срамуваше от Адолф. И, кой знае, навярно там, отвън, при приключението, имаше нещо хубаво и ново, нещо, с което може да се забрави и главоболието, и притъпеността, и всяка друга болка. Това беше излет в света, наистина таен и забранен, не съвсем похвален, ала навярно все пак освобождение, преживяване. Голдмунд стоеше разколебан, докато Адолф го уговаряше, но изведнъж се усмихна и каза „да“.

Незабелязано заедно с Адолф те се измъкнаха под липите в просторния вече притъмняващ двор, чиято външна врата в този час бе заключена. Другарят му го въведе в манастирската мелница, откъдето в полумрака и при постоянния шум на колелата беше лесно да се измъкнеш невидян и нечут. През някакъв прозорец те успяха, вече съвсем по тъмно, да скочат върху хлъзгава купчина влажни дървени талпи, една от които трябваше да изтеглят и поставят над потока, за да минат отвъд. И ето че бяха вече отвън, на матово проблясващото широко шосе, което се губеше към тъмната гора. Всичко това беше възбуждащо, тайнствено и много харесваше на момчето.

В края на гората стоеше един другар — Конрад. И след като те дълго чакаха, се добра и втори — големият Еберхард, Четиримата младежи поеха през гората, над главите им пърхаха нощни птици, между спокойните облаци се показаха няколко звезди. Конрад бъбреше, правеше шеги, понякога всички се смееха с него; при все това над тях витаеше някакво плахо и тържествено нощно чувство и сърцата им биеха учестено.

Отвъд гората, почти след час, стигнаха до селото. Там всичко изглеждаше заспало, бледи се мержелееха ниските фронтони, сякаш израснали от тъмните ребра на гредоредите, никъде не се виждаше светлина. Адолф вървеше напред; като мълчаха и се промъкваха, те заобиколиха няколко къщи, прехвърлиха се през ограда, спряха в някаква градина, газеха меката пръст на лехите, докоснаха с крак стъпала, спряха пред стената на сграда. Адолф похлопа на прозоречен капак, почака, похлопа още веднъж, отвътре се зачу шум и скоро се мярна светлина, прозорецът се отвори и те един след друг се изкачиха и се озоваха в кухня с черен отдушник и землист под. На огнището се виждаше малко светилниче, тънкият фитил гореше със слаб потрепващ пламък. Тук стоеше едно момиче, слаба ратайкиня, която подаде ръка на проникналите в дома, а зад нея пристъпи второ момиче, мургаво, по-младо, с дълги тънки плитки. Адолф носеше подаръци, половин бял манастирски хляб и нещо в книжна кесия, Голдмунд предположи, че това е малко откраднат тамян, восък за свещи или нещо подобно. Малката с плитките излезе, без светлина намери опипом вратата, доста време я нямаше и се бърна със сива пръстена кана с изрисувани сини цветя, която подаде на Конрад. Той пи от нея и я предаде по-нататък, всички пиха, това беше силна ябълкова шира.