Херман Хесе - Нарцис и Голдмунд

Повечето обичаха игумена, той нямаше врагове, бе пълен с доброта и смирение. Само учените от манастира примесваха към любовта си и малко снизходителност; защото игуменът Даниел може да беше светец, но все пак не бе учен. Присъща му беше онази простота, която е мъдрост: но неговите познания по латински бяха скромни, а гръцки той изобщо не владееше.

Малцината, които при случай леко осмиваха простотата на игумена, бяха толкова повече очаровани от Нарцис — детето чудо, красивия младеж с изискания гръцки, с рицарски безукорното държане, със спокойния проницателен поглед на мислител, с тънките, красиви и строго очертани устни. Учените го обичаха за това, че владееше чудесно гръцки. А едва ли не всички го обичаха, защото беше толкова благороден и изтънчен, мнозина бяха влюбени в него. На някои се зловидеше, че той беше твърде тих и овладян и имаше такива дворцови маниери.

Игумен и послушник, всеки посвоему носеше участта на избраник, властваше по свой начин, страдаше по свой начин. Всеки от двамата се чувстваше по-сроден с другия и повече привличан от него, отколкото от целия останал народ в манастира; въпреки това те не се сближаваха, въпреки това никой не можеше да стопли душата на другия. Игуменът се отнасяше към младежа с най-голяма грижовност, с най-голяма съобразителност, тревожеше се за него като за рядък, крехък, може би твърде рано съзрял, може би застрашен брат. Младежът възприемаше всяка заповед, всеки съвет, всяка похвала на игумена с безукорно държане, никога не възразяваше, никога не беше зле настроен и когато присъдата на игумена за него беше правилна, макар единственият му порок да бе високомерието, то Нарцис умееше чудесно да прикрива тази си слабост. Срещу него не можеше да се каже нищо, той беше съвършен, надминаваше всички. Но освен учените само малцина му бяха истински приятели, неговата знатност го обгръщаше като вледеняващ въздух.

— Нарцис — каза му игуменът след една изповед, — признавам, че съм виновен за една сурова присъда над тебе. Често съм те смятал за високомерен и може би с това съм бил несправедлив. Ти си много самотен, млади братко, ти си сам, има хора, които ти се удивляват, ала нямаш приятели. Дори бих искал от време на време да имам повод да те укоря; но няма такъв повод. Бих искал на моменти да си непослушен, каквито с лекота са младите хора на твоята възраст. Ти никога не си такъв. Понякога съм малко загрижен за теб, Нарцис.

Младежът обърна тъмните си очи към стария.

— Много бих желал, уважаеми отче, да не ви създавам грижи. Възможно е да съм високомерен, уважаеми отче. Моля ви да ме накажете за това. Понякога аз самият имам желанието да се накажа. Изпратете ме в някоя постница, отче, или ми наредете да върша тежка работа.

— И за двете си твърде млад, мили братко — каза игуменът. — Освен това във висша степен си надарен за езици и разсъждения, сине мой; би било пропиляване на тези божи дарби да поискам да ти възложа най-нисши задължения. Вероятно ти ще бъдеш учител или ще станеш учен. Нима сам не желаеш това?

— Простете ми, отче, не зная с особено голяма точност собствените си желания. Всякога ще изпитвам радост от науките, как би могло да бъде другояче? Но не вярвам, че науката ще бъде моята единствена област. Нали невинаги желанията определят съдбата и призванието на един човек, а и нещо друго, предопределено.

Игуменът го изслуша и стана сериозен. Въпреки това на старческото му лице се появи усмивка, когато каза:

— Доколкото съм опознал хората, всички сме склонни, поне в младостта си, да смесваме предсказанието и своите лични желания. Но тъй като вярваш, че вече си узнал предопределението си, кажи ми с една дума: за какво смяташ, че си предопределен?

Нарцис полупритвори тъмните си очи и те се скриха под дългите черни мигли. Мълчеше.

— Говори, сине мой — подкани го след дълго чакане игуменът.

С тих глас и сведен поглед Нарцис заговори:

— Вярвам, че зная, уважаеми отче; предопределен съм преди всичко за манастирски живот. Аз ще стана, така много вярвам, монах, пастор, подигумен, а може би и игумен. Не вярвам в това, защото го желая. Желанието ми не е насочено към длъжности, но те ще ми бъдат възложени.

Двамата дълго мълчаха.

— Защо вярваш в това? — попита колебливо старият. — Какво качество у тебе освен учеността трябва да се изразява в тази вяра?

— Качеството — каза Нарцис бавно, — че имам усет за характер и предопределение на хората, не само за моето собствено, а и на тяхното. Това качество ме принуждава да служа на другите, като ги управлявам. Ако не бях роден за живот в манастир, то трябваше да бъда съдия или държавник.