Самюъл Хънтигтън - Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред

Структурата на политическата лоялност между арабите и мюсюлманите в общи линии е напълно противоположна на съществуващата в модерния Запад. На Запад националната държава представлява върховна форма на политическа лоялност. По-ограничените форми на лоялност са й подчинени и са съотносими към лоялността спрямо националната държава.

Надхвърлящите националната държава групи — лингвистични групи, религиозни общности или цивилизации — събуждат по-слаба лоялност и ангажираност към себе си. Ако си представим един континуум от по-тесни към по-широки общности, западните лоялности като правило изявяват върхови стойности по средата, като кривата на интензивност на лоялността в известен смисъл образува обърнато U. В ислямския свят структурата на лоялността е съвършено проти-воположна. При исляма винаги е съществувала кухина в средата на йерархията на лоялностите. „Двете основни, първоначални и постоянстващи структури“, отбелязва Айра Лапидъс, са семейството, кланът и племето, от една страна, и „структурата на културата, религията и империята в макроплан“, от друга. 266„Трибализмът и религията (ислямската) са играли и продължават да играят важна и определяща роля в общественото, икономическото и политическото развитие на арабските общества и в техните политически системи — отбелязва един либийски учен. — Всъщност те се преплитат по такъв начин, че се смятат за най-важните фактори и променливи, формиращи и определящи арабската политическа култура и арабското политическо мислене.“ Племената са основополагащи за политиката на арабските държави, много от които по думите на Тахсин Башир са просто „племена със знамена“. Основателят на Саудитска Арабия постига целта си до голяма степен поради умението си да изгради племенна коалиция чрез брачни връзки и с други средства, а политиката на страната продължава да бъде предимно племенна политика, противопоставяща племето судаири срещу племето шаммар и останалите племена. Най-малко осемнайсет големи племена играят значителна роля за развитието на Либия, а има сведения, че в Судан съществуват около петстотин племена, най-големите от които обхващат 12% от населението на страната. 267

Исторически погледнато, в Централна Азия не съществуват национални идентичности. „Проявява се лоялност към племето, клана и рода, а не към държавата.“ Ако обърнем поглед към другия полюс, хората от този регион са имали общ „език, религия, култура и начин на живот“, а „ислямът е най-голямата обединяваща сила, надхвърляща властта на емира“. Сред чеченците и в сродните им севернокавказки народи съществуват около сто „планински“ и седемдесет „долинни“ племена, които до такава степен контролират политиката и икономиката, че по аналогия със съветската планова икономика се твърди, че чеченците имат „кланова“ икономика. 268

В пределите на исляма малката група и голямата вяра, племе и умма, са основните центрове на лоялност и обвързаност, докато националната държава няма особено значение. В арабския свят държавите, които съществуват понастоящем, имат проблеми с легитимността си, тъй като в по-голямата си част те са произволен продукт, ако ли не и прищявка на европейския империализъм и техните граници често не съвпадат с границите на етническите групи, какъвто е случаят например с берберите и с кюрдите. Тези държави разделят арабската нация, но, от друга страна, така и не възниква панарабска държава. Заедно с това идеята за суверенна нация не е съвместима с вярата във върховенството на Аллах и в първостепенната роля на уммата. Като революционно движение ислямският фундаментализъм отхвърля националната държава за сметка на единството на исляма по същия начин, по който марксизмът я отхвърля в полза на единството на международния пролетариат. Слабостта на националната държава в границите на исляма намира отражение и във факта, че макар след Втората световна война да са налице многоброй-ни конфликти между мюсюлмански групи, рядко избухват големи войни между мюсюлмански държави, като най-сери-озните от тях се дължат на нахлуването на Ирак в съседни държави. През 70-те и 80-те години факторите, предизвикали ислямското възраждане, също така укрепват и идентификацията с уммата, или с ислямската цивилизация като цяло. Ето какво отбелязва един историк в средата на 80-те години: „Дълбоката ангажираност с мюсюлманската идентичност и с мюсюлманското единство получава допълнителен стимул от деколонизацията, демографския растеж, индустриализацията, урбанизацията и променящия се световен икономически ред, зависим между другото от петрола в недрата на мюсюлманските територии… Модерните комуникации засилват и разгръщат връзките между мюсюлманските народи. Значително нараства числеността на поклонниците, посещаващи Мека, което укрепва чувството за идентичност между мюсюлманите от Китай до Сенегал, от Йемен до Бангладеш. Все по-голям брой студенти от Индонезия, Малайзии, Южните Филипини и Африка се обучават в университетите на Близкия изток, разпространявайки идеите на исляма и установявайки лични контакти отвъд националните граници. Редовно се провеждат конференции и консултации между мюсюлманските интелектуалци и улама (религиозните учени) в центрове като Техеран, Мека и Куала Лумпур… Аудио и видеокасети разпространяват мюсюлманските религиозни проповеди без оглед на националните граници, така че влиятелните ислямски проповедници сега се радват на аудитории, далеч надхвърлящи техните локални общности.“ 269