Самюъл Хънтигтън - Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред

Липсата на ислямска държава-ядро е основната причина за всеобхватните вътрешни и външни конфликти, характеризиращи исляма. Комбинацията от самосъзнание без единение е източник на слабост за исляма и на заплаха за другите цивилизации. Възможно ли е това състояние да продължи дълго?

Една ислямска държава-ядро трябва да разполага с икономически ресурси, военна мощ, организационна компетентност и ислямска идентичност и ангажираност, за да осигури политическо и религиозно лидерство на умма. В един или друг момент се споменават шест държави като възможни лидери на исляма; засега нито една от тях не отговаря на условията, които биха я превърнали в ефективна държава-ядро. Индонезия е най-голямата мюсюлманска държава и в икономическо отношение се развива с бързи темпове. Тя обаче е разположена в периферията на исляма и е твърде отдалечена от неговия арабски център; там ислямската религия се характеризира с омекотения югоизточноазиатски вариант; хората и културата представляват смесица от локални, мюсюлмански, индуистки, китайски и християнски влияния. Египет е арабска страна със значително население, с централно, стратегически важно географско местоположение в Близкия изток и разполага с водещата ислямска образователна институция — университета „Ал-Азхар“ 273. Тя обаче е бедна страна, икономически зависима от САЩ, от контролираните от Запада международни институции и от богатите на петрол арабски страни.

Иран, Пакистан и Саудитска Арабия категорично се определят като мюсюлмански държави и активно се опитват да влияят върху умма и да бъдат нейни лидери. В тези си усилия те си съперничат на равнище спонсориращи организации, финансиране на ислямистки групи, осигуряване на поддръжка на бойците в Афганистан, както и в ухажването на народите от Централна Азия. Иран има необходимия размер, централно местоположение, население, исторически традиции, петролни ресурси и средно равнище на икономическо развитие, които биха го определили за държава-ядро на исляма. 90% от неговото население обаче са сунити, а Иран е шиитска държава; персийският език заема второ място, на голяма дистанция след арабския като език на исляма, а отношенията между перси и араби в исторически план са били винаги антагонистични.

Пакистан е достатъчно голяма държава, има достатъчна численост на населението си и достатъчна военна мощ, а нейните лидери последователно предявяват претенции за лидерска роля на тази страна като двигател на сътрудничеството между ислямските държави и говорител на исляма пред останалата част от света. Пакистан обаче е относително бедна страна, която страда от значителни вътрешни етнически и религиозни разделения; тя държи рекорда за политическа нестабилност и е натрапчиво фиксирана върху проблема за сигурността си vis-a-vis Индия. Това до голяма степен обяснява интереса на тази държава към установяване на тесни връзки с другите ислямски страни, както и с немюсюлмански световни сили като Китай и САЩ.

Саудитска Арабия е първоначалният дом на исляма; тук са главните ислямски светилища, езикът й е езикът на исляма, тя разполага с най-големите петролни ресурси в света и с произтичащото от това финансово влияние, а нейното пра-вителство е формирало саудитското общество по строго ислямски образец. През 70-те и 80-те години Саудитска Арабия е единствената най-влиятелна сила в ислямския свят. Тя из-разходва милиарди долари за подпомагане на мюсюлманската кауза по целия свят, като се започне от изграждането на джамии и разпространяването на учебници и се стигне до подкрепата на политически партии, ислямистки организации и терористични движения, като в редица случаи това става безогледно. От друга страна, нейното относително малочис-лено население и географската й уязвимост я поставят в за-висимост от Запада по отношение на сигурността.

И накрая, Турция притежава историческите предпоставки, населението, средното икономическо равнище, националната сплотеност и военните традиции и компетентност, за да стане държава-ядро на исляма. Дефинирайки обаче експлицитно Турция като светска държава, Ататюрк предотвратява въз-можността тя да наследи Османската империя в тази й роля. Турция дори не може да стане член на Организацията „Ислямска конференция“ поради ангажираността си със светски принципи, заложени в нейната конституция. Докато Турция продължава да се определя като светска държава, на нея ще й бъде отказвано лидерството на исляма.