Самюъл Хънтигтън - Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред

Чувството за мюсюлманско единство намира израз в действията на държави и на международни организации и се поощрява от тях. През 1969 г. лидерите на Саудитска Арабия, в сътрудничество с лидерите на Пакистан, Мароко, Иран, Тунис и Турция, организираха първата ислямска среща на високо равнище в Рабат. На тази среща бе създадена Организацията „Ислямска конференция“, която през 1972 г. бе официално учредена със седалище в Джеда. Сега почти всички държави с преобладаващо мюсюлманско население принадлежат към тази организация, която е единствената междудържавна структура от такъв вид. Християнските, православните, будистките и индуистките нации нямат междудържавна организация, чието членство да е на религиозна основа, докато мюсюлманските страни разполагат с такава. Освен това правителствата на Саудитска Арабия, Пакистан, Иран и Либия спонсорират и поддържат неправителствени организации от рода на Световния мюсюлмански конгрес (творение на Пакистан) и Мюсюлманската световна лига (творение на Саудитска Арабия), както и „многобройни, често твърде чужди помежду си режими, партии, движения и каузи, за които се смята, че споделят мюсюлманската идеологическа ориентация“, и които „обогатяват потока на информация и на ресурси сред мюсюлманите“ 270.

Придвижването от ислямско самосъзнание към ислямско единение обаче се натъква на два парадокса. Първо, ислямът е разделен между съперничещи си центрове на сила, като всеки от тях се опитва да извлече полза от мюсюлманската идентификация с уммата, за да стимулира ислямско единение под свое лидерство. Това съперничество съществува както между вече утвърдени държави и техните организации, от една страна, така и между ислямистките режими и техните организации, от друга. Саудитска Арабия пое инициативата да създаде Организацията „Ислямска конференция“ (ОИК) отчасти за да се противопостави на Арабската лига, която по това време е под контрола на Насър. През 1991 г., след войната в Персийския залив, суданският лидер Хасан ал-Тураби създаде Народната арабска и ислямска конференция (НАИК) в противовес на намиращата се под саудитско влияние ОИК. В третата конференция на НАИК, проведена в Хартум в началото на 1995 г., взеха участие неколкостотин делегати от ислямистки организации и движения от осемдесет държави. 271В добавка към тези официални организации афганистанската война създаде широка мрежа от неформални и нелегални групи от ветерани, проявили се в битки за мюсюлманската или ислямиската кауза в Алжир, Чечня, Египет, Тунис, Босна, Палестина, Филипините и другаде. След войната техните редици бяха обновени с борци, обучени в ислямския университет в близост до Пешавар и в лагери, спонсорирани от различни фракции и техните чуждестранни поддръжници в Афганистан. Общите интереси на радикалните режими и движения в редица случаи преодоляват традиционни антагонизми, а с подкрепата на Иран се установяват връзки между сунитски и шиитски фуднаменталисти. Между Судан и Иран съществува тясно военно сътрудничество, като иранските военновъздушни сили и флот използват судански съоръжения, а правителствата на двете страни си сътрудничат в поддържането на фундаменталистките групировки в Алжир и в други страни. Твърди се, че Хасан ал-Тураби и Саддам Хюсеин са установили помежду си тесни връзки през 1994 г. и че Иран и Ирак предприемат стъпки за помирение. 272

На второ място, идеята за умма предполага нелегитимност на националната държава, но при все това ислямската общност може да бъде обединена само чрез действията на една или повече силни държави-ядра, каквито засега няма. В представата за исляма като цялостна религиозно-политическа общност се подразбира, че държави-ядра са се създавали в миналото обикновено само в случаите, когато религиозното и политическото лидерство — халифатът и султанатът — са се съчетавали в една-единствена управляваща институция. Бързото покоряване на Северна Африка и на Близкия изток от арабите през VII век има своята кулминация в Умаядския халифат със столица Дамаск. През VIII в. той е последван от Аббасидския халифат със столица Багдад, който се е намирал под персийско влияние, а вторични халифати възникват в Кайро и в Кордова през X в. Четиристотин години по-късно османските турци нахлуват в Близкия изток, завладявайки Константинопол през 1453 г. и установяват нов халифат през 1517 г. Приблизително по същото време други тюркски народи нахлуват в Индия и основават Империята на моголите. Възходът на Запада подкопава както Османската, така и Moголската империя, а рухването на Османската империя оставя исляма без държава-ядро. Нейните територии до голяма степен са разпределени между западните сили, които след оттеглянето си оставят след себе си крехки държави, създадени по западен модел и чужди на традициите на исляма. През по-голямата част от XX в. обаче нито една мюсюлманска държава не разполага с достатъчна сила или с достатъчна културна и религиозна легитимност, за да поеме такава роля и да бъде призната от другите страни за лидер на исляма.