Самюъл Хънтигтън - Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред

Възникването на разширена сфера на просперитет на Велик Китай е сериозно подпомогнато от една „бамбукова мрежа“ от семейни и лични връзки и от всекидневна култура. Отвъдморските китайци в много по-голяма степен от представителите на Запада или от японците са в състояние да влизат в бизнесотношения с Китай. В Китай доверието и ангажираността зависят предимно от лични контакти, а не от договори, закони или други правни документи. Западните бизнесмени си дават сметка, че могат по-лесно да осъществяват бизнесотношения с Индия, отколкото с Китай, където силата на дадено споразумение се крепи на личните взаимоотношение между партньорите. Китай, отбелязва със завист през 1993 г. изтъкнат японски политик, извлича полза от „непризнаваща граници мрежа от китайски търговци в Хонконг, Тайван и Югоизточна Азия“ 258. Отвъдморските китайци, съгласява се един американски бизнесмен, „имат предприемачески талант, китайският език им е матерен, а освен това те разполагат с бамбукова мрежа от отношения, вариращи от фамилни връзки до лични контакти. Това е извънредно голямо предимство пред човек, който трябва да докладва за действията cи на някакъв борд в Акрън или във Филаделфия“. Предимствата на отвъдморските китайци в отношенията с континентален Китай са също така добре очертани от Ли Куан Ю: „Ние сме етнически китайци. Ние имаме общи характеристики благодарение на общите ни предци и култура… Хората чувстват естествена близост с тези, с които имат сходни физически атрибути. Усещането за близост се засилва, когато те освен това споделят обща култура и език. Това допринася за бързото установяване на разбирателство и на доверие, които са в основата на всички бизнесотношения.“ 259В края на 80-те и на 90-те години отвъдморските етнически китайци са в състояние да „демонстрират пред скептично настроения свят, че връзките куанкси, основаващи се на общ език и култура, могат да компенсират липсата на правови принципи и на пpoзрачни правила и разпоредби“. Обстоятелството, че икономическият успех се дължи на общата култура, бе подчертано на Втората световна конференция на китайските предприемачи, проведена в Хонконг през ноември 1993 г., която бе представена като „честване на китайския триумф с участието на етнически китайски бизнесмени от целия свят“ 260. В синоисткия свят, както и навсякъде другаде, общността на културата благоприятства икономическата ангажираност. Намаляването на западната икономическа ангажираност с Китай след събитията на площад Тянанмън след едно десетилетие на бърз икономически растеж на страната позволи на отвъдморските китайци и ги стимулира да се възползват от общата култура и от личните контакти и масирано да инвестират в Китай. В резултат се получи впечатляващо разширяване на икономическите връзки между китайските общности. През 1992 г. 80% от преките чуждестранни инвестиции в Китай (11,3 милиарда долара) се дължат на отвъдморските китайски общности, като идват преди всичко от Хонконг (68,3%), но и от Тайван (9,33%), Сингапур, Макао и т. н. В сравнение с това Япония осигурява 6,6% от инвестициите, а САЩ 4,6%; 67% от съвкупните инвестиции, възлизащи на 50 милиарда долара се дължат на китайски източници. Разрастването на търговските взаимоотношения е не по-малко впечатляващо. Износът на Тайван за Китай нараства от стойности, близки до нулата през 1986 г., до 8% от общия износ на страната през 1992 г., като през същата година нараства с 35%. Износът на Сингапур за Китай през 1992 г. се увеличава с 22% в сравнение с общия растеж на износа на страната, който възлиза на по-малко от 2%. Както отбелязва през 1993 г. Мъри Уайдънбом, „въпреки настоящата доминантна позиция на Япония в региона, гравитиращата около Китай азиатска икономика бързо се оформя като нов епицентър на индустрията, търговията и финансите. Тази стратегическа област разполага със значителен технически и производствен потенциал (Тайван); със забележителна находчивост в сферата на предприемачеството, маркетинга и услугите (Хонконг), с прекрасна комуникационна мрежа (Сингапур), огромен финансов капитал (и трите държави), както и териториални, трудови и други ресурси (континентален Китай).“ 261Освен това континентален Китай е потенциално най-големият от разрастващите се пазари и към средата на 90-те години инвестициите в Китай все повече се ориентираха към продажби на този пазар и към износ от него.

Китайците в южноазиатските страни се оказват в различна степен интегрирани към местното население, което често таи антикитайски настроения, прераснали в насилие в някои случаи (например Меданският бунт в Индонезия през април 1994 г.). Определени среди в Малайзия и Индонезия критикуват като „отклоняване на капитали“ потока от китайски капиталовложения към континентален Китай и се налага политическите лидери начело с президента Сухарто да уверяват общественото мнение, че това няма да навреди на националните икономики. На свой ред китайците от Югоизточна Азия твърдят, че дължат лоялност преди всичко на страната, чиито граждани са, а не на страната на своите предци. В началото на 90-те години насоченият към Китай поток на китайски капитали от Югоизточна Азия се конкурира с мощен поток от тайвански инвестиции към Филипините, Малайзия и Виетнам.