Самюъл Хънтигтън - Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред

В исторически план Китай винаги е разглеждал себе си като обхващащ „синоистка зона“, която включва Корея, Виетнам, островите Лю Чу и в един или друг момент — Япония; „вътрешноазиатски кръг“, включващ некитайските манджури, монголците, уйгурите, тюрките и тибетците, които трябва да бъдат под контрол по съображения за сигурност; и „външна зона“, населена с варвари, от които все пак се очаква да зачитат Китай и да признават неговото върховенство. 254Съвременната синоистка цивилизация е структурирана по подобен начин: ядрото е Хански Китай, включващ провинции, които са част от страната, но разполагат със значителна автономия, провинции, които юридически принадлежат към Китай, но са населени предимно с некитайско население (Тибет, Синдзян), китайски общности, които желаят или са склонни при определени условия да се присъединят към центрирания около Пекин Китай (Хонконг, Тайван), една страна с преобладаващо китайско население, която все повече и повече се ориентира към Пекин (Сингапур), твърде влиятелните китайски общности в Тайланд, Виетнам, Малайзия, Индонезия и Филипините, както и некитайски общества (Северна и Южна Корея и Виетнам), които до голяма степен споделят конфуцианската китайска култура.

През 50-те години Китай се самоопределя като съюзник на Съветския съюз. После, след китайско-съветския разрив, той разглежда себе си като лидер на Третия свят в противовес на двете свръхсили, което носи значителни разходи и не особено голяма полза. След промяната в политиката на САЩ, осъществена от Никсъновата администрация, Китай се стреми да бъде трета страна в играта на баланс на силите, гравитирайки към Съединените щати през 70-те години, когато те изглеждат в слаба позиция, ориентирайки се към по-зиция на равно отстояние през 80-те години, когато военната мощ на САЩ нараства, а Съветският съюз запада в икономическо отношение и затъва в Афганистан. След края на конкуренцията между двете свръхсили „китайската карта“ загубва ценността си и Китай е принуден да редефинира ролята си в световните дела. Той си поставя две цели: да стане защитник на китайската култура, държавата-ядро или цивилизационният магнит, към който да се ориентират всички други ки-тайски общности, както и да заеме отново изгубената през XIX в. историческа позиция на хегемон в Източна Азия.

Подобна оформяща се понастоящем роля на Китай проличава на първо място в начина, по който тази държава описва собствената си позиция в световната политика; на второ — в степента на икономическа обвързаност на отвъдморските китайци с Китай и на трето — в нарастващите икономически, политически и дипломатически връзки на Китай с трите други основни китайски общности — Хонконг, Тайван и Сингапур, както и в засилената ориентация към Китай на южноазиатските държави, в които Китай има значително политическо влияние.

Китайското правителство разглежда континентален Китай като държава-ядро на китайската цивилизация, към която би трябвало да се ориентират всички други китайски общности. Отказвайки се отдавна да прокарва интересите си в чужбина чрез местните комунистически партии, китайската държава търси начин „да се утвърди като световен представител на китайското начало“. 255Според китайските политици хората от китайски произход, дори и да са граждани на друга страна, са част от китайската общност и съответно в известна степен са подвластни на авторитета на китайската държава.

Китайската идентичност се определя на расов принцип. Китайци са онези, „които имат еднаква раса, кръв и култура“, по думите на един учен от Китайската народна република. Към средата на 90-те години тази теза може все по-често да се чуе от официални и неофициални китайски източници. По този начин „принципът на огледалото“ е за китайците и за онези, които имат китайски произход, критерий за това, кои са те. „Погледнете се в огледалото!“ е съветът на свързаните с Пекин китайци към хората от китайски произход, опитващи се да се впишат в чужди общества. Китайците от диаспората, т. е. хуажън, или хората от китайски произход, за разлика от джунгуожън, или жителите на държавата Китай, стават все по-отявлени изразители на концепцията за „културно определен Китай“ като проява на тяхното гуншъ, или съзнание за общност. Китайската идентичност, подлагана на яростни атаки от страна на Запада през XX в., сега се преформулира в контекста на трайните елементи на китайската култура. 256

В исторически план тази идентичност съответства на различните отношения към централните власти в китайската държава. Това усещане за културна идентичност едновременно улеснява разширяването на икономическите отношения между различните китайски общности и намира опора в тях, което на свой ред е един от най-важните елементи, стимулиращи икономическия растеж на континентален Китай и на другите общности, което пък осигурява материалния и психологическия импулс за експанзията на китайската културна идентичност. Ето защо „Велик Китай“ не е просто абстрактно понятие. Това е бързо разрастваща се културна и икономическа реалност, а започва да се превръща и в политически факт. Тъкмо китайците са причина за невероятното икономическо развитие през 80-те и 90-те години: в континенталната част, на територията на „тигрите“ (като три от четирите тигъра са китайски) и в Югоизточна Азия. Икономиката на Източна Азия все повече и повече гравитира към Китай и се контролира от него. Китайците от Хонконг, Тайван и Сингапур осигуряват голяма част от капитала, станал причина за икономическия растеж на континентален Китай през 90-те години. Отвъдморските китайци от други райони на Югоизточна Азия имат доминираща роля в икономиката на съответните страни. В началото на 90-те години китайците съставляват 1% от населението на Филипините, но осигуряват 35% от продажбите на притежаваните от местни граждани фирми. В Индонезия в средата на 80-те години китайците са 2–3% от населението, но контролират около 70% от местния частен капитал. Седемнайсет от двайсет и петте най-големи предприятия са под китайски контрол и както се твърди, китайският конгломерат произвежда 5% от общия национален продукт на Индонезия. В началото на 90-те години китайците са 10% от населението на Тайланд, но са собственици на девет от десетте най-големи бизнес-групировки и произвеждат 50% от общия национален продукт на страната. Китайците съставляват около една трета от населението на Малайзия, но почти изцяло доминират икономиката й. 257Ако изключим Япония и Корея, източноазиатската икономика е предимно китайска.