Самюъл Хънтигтън - Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред

В Германия канцлерът Хелмут Кол и други политически лидери също изразиха загриженост във връзка с имиграцията, а най-важният ход на правителството се оказа поправката на Член XVI от Конституцията на Германия, гарантиращ убежище на „лица, преследвани заради политическите им убеждения“, и намаляване на помощта за търсещите полити-ческо убежище. През 1992 г. в Германия са поискали убежище 438 000 души, а през 1994 г. — само 127 000. През 1980 г. Англия драстично сведе числеността на приеманите в страната имигранти до около 50 000 годишно и това бе посрещнато с по-малко емоции и неодобрение в тази страна, отколкото в континентална Европа. Между 1992 и 1994 г. обаче Англия намали приема на лица, търсещи убежище, от над 20 000 до под 10 000. Когато паднаха бариерите пред свободното движение в рамките на Европейския съюз, Англия започна да гледа с безпокойство най-вече на заплахата от неевропейски имигранти, идващи от Европа. Като цяло, към средата на 90-те години западноевропейските държави се движат неизменно към свеждането до минимум, ако не и до ну-ла на имиграцията от неевропейски държави. Въпросът с имиграцията стана първостепенен проблем за Америка малко по-късно, отколкото в Европа и не бе съпроводен със същата емоционална интензивност. Съединените щати винаги са били страна на имигранти, винаги са имали съзнание за това и исторически погледнато, разполагат с изключително успешни методи за асимилация на новодошлите. Към това трябва да се добави, че в САЩ през 80-те и 90-те години безработицата е значително по-ниска, отколкото в Европа, и страхът на американците да не загубят работата си не е решаващ фактор за формиране на негативна нагласа срещу имиграцията. Освен това източниците на имиграцията в Америка са много по-разнообразни от тези в Европа, поради което страхът, че страната ще бъде залята от определена чужда група, няма национални измерения, макар в определени части на САЩ да е съвсем реален. Същевременно културната дистанция между двете основни мигрантски групи и културата на страната домакин е по-малка, отколкото в Европа: мексиканците са католици и испаноезични, а филипинците са католици и англоезични.

Въпреки тези обстоятелства през изминалия четвърт век след приемането на закона от 1965 г., разрешаващ значително увеличаване на азиатската и латиноамериканската имиграция, общественото мнение в Америка драстично смени нагласата си. През 1965 г. само 33% от обществеността настоява за снижаване на имиграцията. През 1977 г. 42% искат тъкмо това, през 1986 г. — 49%, а през 1993 г. — 61%. Демо-скопските проучвания през 90-те години неизменно показват, че повече от 60% са за намаляване на имиграцията. 301Макар икономическите съображения и икономическите условия да влияят на нагласите към имиграцията, постоянно нарастващата (и в добри, и в лоши времена) опозиция спрямо имиграцията подсказва, че културата, престъпността и начинът на живот имат много по-голямо значение за тази промяна на общественото мнение. „Много, ако не и повечето американци — коментира през 1994 г. един наблюдател — все още гледат на страната си като на населена от европейци, чиито закони са наследени от Англия, чийто език е и трябва да продължи да бъде английският, чиито институции и обществени структури се основават на западните класически норми, чиято религия има юдейско-християнски корени и чието величие е първоначално породено от протестантската трудова етика.“ Отразявайки тези настроения, 55% от анкетираните смятат, че имиграцията представлява заплаха за американската култура. Докато европейците съзират имиграционната заплаха като мюсюлманска или арабска, американците я съзират като латиноамериканска и азиатска, но най-вече като мексиканска. Запитани през 1990 г. от кои страни Съединените щати приемат прекалено много имигранти, американците посоч-ват Мексико два пъти повече от всяка друга страна, като след нея се нареждат Куба, Ориента (без да се уточнява), Южна Америка и Латинска Америка (без да се уточнява), Япония, Виетнам, Китай и Корея. 302

Нарастващата публична опозиция срещу имиграцията в началото на 90-те години поражда политическа реакция, сравнима с европейската. Като се има предвид характерът на американската политическа система, десните и антиимиграционни партии не получиха повече гласове, но антиимиграционно настроените публицисти и заинтересованите гpyпи увеличиха своя брой, станаха по-активни и по-гласовити. До голяма степен негодуванието се съсредоточи върху незаконно пребиваващите имигранти, възлизащи на 3,5–4 милиона души, и политиците реагираха незабавно. Също както в Eвропа, най-силните реакции се наблюдаваха на местно и щатско равнище, където се поема по-голямата част от разходите за имигрантите. В резултат от това през 1994 г. Флорида, към която впоследствие се присъединиха още шест щата, поиска от федералното правителство 884 милиона долара годишно за покриване на разходите по образование, социални нужди, упражняване на законодателните мерки и други разходи, свързани с нелегалните имигранти. В Калифорния, щата с най-голям брой имигранти в абсолютни и относителни стойности, губернаторът Пийт Уилсън спечели публична подкрепа, настоявайки да се откаже правото на държавно образование за децата на нелегалните имигранти, отхвърлявайки възможността за американско гражданство на родените в САЩ деца на нелегални имигранти и прекратявайки държавните дотации за медицинска помощ на незаконно пребиваващите имигранти. През ноември 1994 г. калифорнийците с преобладаващо мнозинство одобриха Постановление 187, отменящо помощите за здравно обслужване, образование и социални нужди на незаконно пребиваващите чужденци и техните деца. Също през 1994 г. администрацията на Клинтън, отмятайки се от предишните си позиции, затегна имиграционния контрол, усложни процедурите по даване на политическо убежище, увеличи персонала на имиграционните служби и на службите за натурализация, подсили граничните си патрули и изгради бариери по границата с Мексико. През 1995 г. Комисията по имиграционни реформи, учредена от Конгреса през 1990 г., препоръча да се намали числеността на легалната имиграция от над 800 000 до 550 000 годишно, давайки предимство на малки деца и на членове на семейството, но не и на други роднини на вече получилите или очакващите американско гражданство — условие, което „изправи на нокти азиатско-американските и латиноамериканските семейства“ 303.