Самюъл Хънтигтън - Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред

Сътрудничеството обаче можеше да бъде оправдавано като по-малкото зло: тези правителства обикновено бяха по-малко репресивни от комунистическите режими, а и можеше да се очаква, че ще бъдат по-ефимерни, както и по-податливи на американско и на друго външно влияние. Защо да не работим с един по-малко брутален приятелски настроен тиранин, ако алтернативата е по-брутален неприятел? В света след Студената война изборът може да бъде много по-сложен, ако трябва да се решава между приятелски настроен тиранин и неприятелска демокрация. Лековерното допускане на Запада, че демократично избраните правителства ще бъдат настроени за сътрудничество и прозападно ориентирани, не е задължително истинно в незападните общества, където изборната борба може да доведе на власт антизападно настроени националисти и фундаменталисти. Западът въздъхна с облекчение, когато алжирските военни се намесиха през 1992 г. и анулираха изборите, вече почти спечелени от фундаменталисткия Фронт за национално спасение. Западните правителства се успокоиха и когато фундаменталистката Партия на благоденствието в Турция и националистическата партия Бхаратия Джаната в Индия бяха отстранени от власт, след като отбелязаха изборни победи през 1995 и 1996 г. От друга страна, в контекста на своята революция Иран в някои отношения има един от по-демократичните режими в ислямския свят, а изборите в много арабски страни, включително в Саудитска Арабия и в Египет, почти сигурно биха довели на власт правителства, много по-малко съобразяващи се с интересите на Запада, отколкото недемократичните им предшественици. Едно демократично избрано правителство на Китай спокойно би могло да бъде силно националистически настроено. Тъй като западните лидери си дават сметка, че демократичните процеси в незападните общества често пораждат враждебни към Запада правителства, те се опитват да влияят върху изборите и едновременно с това губят ентусиазма cи да подпомагат демокрацията в тези общества.

Ако приемем, че демографията е съдбата, то придвижванията на населението са моторът на историята. През миналите векове различната норма на демографски растеж, икономическите условия и държавната политика водят до масова миграция на гърци, евреи, германски племена, нордически племена, турци, руснаци, китайци и други. Понякога тези придвижвания протичат съвсем мирно, в други случаи са съпроводени с насилие. През XIX в. европейците са шампиони в дисциплината демографска инвазия. Между 1821 и 1925 г. около 55 милиона европейци мигрират зад океана, като 34 милиона от тях се отправят към Съединените щати. Западните нации завладяват, а в някои случаи и заличават от демографската карта други народи, изследват по-рядко населените земи и се настаняват там. Износът на хора е може би единственото най-важно измерение на възхода на Запада между XVI и XX в.

В края на XX в. се наблюдава различна и дори по-мощна вълна на миграция. През 1990 г. законните международни мигранта наброяват около 100 милиона, бежанците — около 19 милиона, а нелегалните мигранти са вероятно най-малко още десет милиона. Тази нова вълна на миграция се дължи отчасти на деколонизацията, на създаването на нови държави, на политически мерки в тези държави, насърчаващи или принуждаващи хората да се преселват. Тя се дължи обаче и на модернизацията и на техническото развитие. Подобренията в сферата на транспорта улесняват миграцията, ускоряват я и я поевтиняват; усъвършенстването на комуникациите стимулира търсенето на нови икономически шансове и помага да се съхрани връзката между емигрантите и останалите в родината семейства. Освен това по същия начин, по който икономическият растеж стимулира емиграцията през XIX в., икономическото развитие в незападните общества стимулира емиграцията през XX век. Миграцията се превръща в са-мовъзбуждащ се процес. „Ако приемем, че миграцията има основен «закон» — твърди Майрън Уайнър, — то той гласи, че миграционният поток, веднъж тръгнал, поражда от себе си дpyг поток. Мигрантите дават възможност на останалите в родината свои приятели и роднини да мигрират, като им да-ват информация как да направят това, осигуряват им средства да улеснят преместването им и помощ да си намерят работа и жилище.“ В резултат, по неговите думи, се получава „глобална миграционна криза“. 295

Западните страни последователно и като една се противопоставят на разпространението на ядрените оръжия и подкрепят демокрацията и правата на човека. В пълен контраст с това техните възгледи по въпросите на имиграцията са били винаги двойнствени и се променят с промяната на баланса през последните две десетилетия на XX в. До 70-те години европейските държави са, общо взето, благоразположени към имиграцията и в някои случаи, най-вече в Германия и в Швейцария, я насърчават, за да се справят с липсата на работна ръка. През 1965 г. Съединените щати премахват датиращите от 20-те години ориентирани само към Европа квоти и драстично ревизират законите си, позволявайки огромно нарастване на числеността на имигрантите и стимулирайки нови източници на имиграция през 70-те и 80-те години. В края на 80-те години обаче високите равнища на безработица, нарастващата численост на имигрантите и техният преобладаващо „неевропейски“ характер предизвикват рязка промяна в европейските нагласи и политика. Няколко години по-късно подобни причини довеждат до сходна промяна в Съединените щати. Голяма група от мигранти и бежанци в края на XX в. се придвижва от едно незападно общество към друго. Огромният приток на имигранти към западните общества обаче по абсолютни стойности се равнява на западната миграция през XIX век. През 1990 г. в САЩ има 20 милиона имигранти от първо поколение, в Европа — 15,5 милиона, а в Австралия и Канада — 8 милиона. В пропорционално отношение имигрантите в Европа представляват 7–8% от цялото население. В САЩ през 1994 г. делът на имигрантите е 8,7%, два пъти повече, отколкото през 1970 г., като в Калифорния те съставляват 25%, а в Ню Йорк 16% от населението. През 80-те години в САЩ влизат около 8,3 милиона души, а през първите четири години на 90-те години — 4,5 милиона. Новите имигранти идват предимно от незападните общества. В Германия през 1990 г. турските имигранти възлизат на 1 675 000 души, като следващите по численост контингенти са от Югославия, Италия и Гърция. Към Италия основните източници на имигранти са Мароко, САЩ (вероятно завръщащи се у дома италиански американци), Тунис и Фи-липините. Към средата на 90-те години във Франция пребивават приблизително 4 милиона мюсюлмани, а в цяла Европа числеността им възлиза на 13 милиона. През 50-те години две трети от имигрантите в САЩ идват от Европа или от Канада; през 80-те години приблизително 35% от много по-голямата група имигранти идват от Азия, 45% — от Латинска Америка и по-малко от 15% — от Европа и Канада. Естественият демографски растеж на САЩ има ниски стойности, докато в Европа той клони към нулата. Имигрантите имат висока норма на раждаемост и поради това главно от тях ще дойде бъдещото нарастване на населението в западните общества. В резултат от това хората от западните страни се боят „не от нашествието на армии и танкове, а на мигранти, които говорят други езици, почитат други богове, принадлежат към друга култура и се страхуват, че те ще им отнемат работата, ще се настанят на земите им, ще се издържат от социалните им помощи и ще бъдат заплаха за техния начин на живот“ 296. Тези фобии, които се коренят в относителния демографски спад, отбелязва Стенли Хофман, се основават „на истински конфликти между културите и на загриженост за националната идентичност“ 297.