Самюъл Хънтигтън - Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред

В началото на 90-те години две трети от мигрантите в Европа са мюсюлмани, а страховете на европейците от имиграцията са преди всичко страхове от мюсюлманската имиграция. Предизвикателството е демографско — имигрантите осигуряват 10% от раждаемостта в Западна Европа, а арабите 50% от раждаемостта в Брюксел, — както и културно. Мюсюлманските общности, били те турски в Германия или алжирски във Франция, не се интегрират към домашните култури и за голямо безпокойство на европейците не дават знаци, че това ще се случи. „Из цяла Европа нараства страхът — отбелязва през 1991 г. Жан Мари Домнаш — от мюсюлманска общност, която не признава граници, нещо като тринайсета нация в Европейската общност.“ Един американски журналист прави следния коментар по повод на имигрантите:

„Европейската враждебност е странно селективна. Много малко французи се страхуват от набези откъм Изток — в края на краищата поляците са католици. В голямата си част хора-та нито се страхуват от неарабските имигранти, нито ги пре-зират. Враждебността е насочена предимно към мюсюлманите. Думата «immigre» е станала почти синоним на исляма, който сега е втората по значение религия във Франция, и отразява културния и етническия расизъм, пуснал дълбоки корени във френската история.“ 298

Строго погледнато обаче, французите изявяват по-скоро културни, отколкото расистки нагласи към чужденците. Те допускат в законодателните си органи чернокожи африканци, които говорят добър френски, но не приемат в училищата си мюсюлмански момичета, които носят фереджета. През 1990 г. 76% от французите са на мнение, че в страната има прекалено много араби, докато 46% смятат, че има твърде много чернокожи, 40% намират, че азиатците са много, а 24% твърдят, че евреите са твърде много. През 1994 г. 47% от немците заявяват, че биха предпочели в квартала им да не живеят араби, 39% не искат поляци за съседи, 36% не желаят турци, а 22% — евреи. 299В Западна Европа насоченият срещу арабите антисемитизъм до голяма степен е изместил антисемитизма към евреите.

Противопоставянето на общественото мнение срещу имиграцията и враждебността към имигрантите се проявяват в екстремната си форма в актовете на насилие cpeщу имигрантските общности и срещу отделни лица, което се превърна в особен проблем в Германия в началото на 90-те години. Забележимо е нарастването на гласовете в подкрепа на десните, националистически, антиимиграционни партии. Тези гласове обаче рядко представляват голям процент.

Pепубликанската партия в Германия получи повече от 7% от гласовете в европейските избори през 1989 г., но само 2,1% в националните избори през 1990 г. Във Франция гласовете за Националния фронт, пренебрежим процент през 1981 г., се покачиха до 9,6% през 1988 г., след което се стабилизираха между 12 и 15% на регионалните и парламентарните избори. През 1995 г. двамата националистки настроени кандидати за президентския пост получиха 19,9%, а Националният фронт излъчи свои кметове в няколко града, включително в Тулон и в Ница. В Италия гласовете за коалицията между Северната лига и Националния съюз по същия начин нараснаха от 5% през 80-те години до между 10 и 15% в началото на 90-те години. В Белгия обединението Фламандски блок/Национален фронт стигна до 9% на местните избори през 1994 г., като в Антверпен получи 28%. В Австрия на парламентарните избори през 1986 г. Партията на свободата получи по-малко от 10%, през 1990 г. гласовете нараснаха до повече от 15% , а през 1994 г. достигнаха 23%. 300

Тези европейски партии, противопоставящи се на мюсюлманската имиграция, са до голяма степен огледален образ на ислямистките партии в мюсюлманските страни. И двата типа формации са аутсайдерски, отричат корумпираната официална власт и нейните партии, печелят дивиденти от икономическите несгоди, особено от безработицата, отправят етнически и религиозни призиви и атакуват чуждите влияния в своето общество. И в двата случая екстремистката периферия се ангажира с актове на тероризъм и на насилие. В болшинството случаи, както ислямистките, така и европейските националистически партии се представят по-добре на местните, отколкото на националните избори. Мюсюлманските и европейските политически елити реагираха по един и същ начин на тези процеси. Както вече споменахме, в мюсюлманските страни правителствата придобиват все по-ислямска ориентация, във все по-голяма степен възприемат мюсюлмански символи и религиозни практики. В Европа основните партии възприемат реториката на десните, антиимигра-ционно настроени партии и прилагат предлаганите от тях мерки. В страни, където демократичната политика функционира ефикасно и съществуват две или повече партии, алтернативни на съответната ислямистка или националистическа партия, гласовете за последните достигат таван от 20%. Teзи партии надскачат въпросния таван само в случаите, когато не съществува друга ефективна алтернатива на партията или коалицията, управляваща в момента на изборите, както това се случи в Алжир, Австрия и до голяма степен в Италия. В началото на 90-те години европейските политически лидери се конкурират в податливостта си на антиимиграци-онните настроения. През 1990 г. Жак Ширак декларира, че „имиграцията трябва да бъде изцяло спряна“; министърът на вътрешните работи на Франция Шарл Паскуа през 1993 г. настоява за „нулева имиграция“, а Франсоа Митеран, Едит Кресон, Валери Жискар д’Естен, както и други влиятелни политици възприемат антиимиграционни нагласи. Имиграцията беше основен проблем при парламентарните избори през 1993 г. и очевидно допринесе за победата на консервативните партии. В началото на 90-те години политиката на френското правителство претърпя промени, затруднявайки придобиването на гражданство за деца на чужденци, имиграцията на семействата на чужденци, подаването на молба за убежище, издаването на френски входни визи на алжирци. Пребиваващите незаконно имигранти биваха депортирани, а полицията, както и другите държавни институции, имащи отношение към имиграцията, получиха повече пълномощия.